Живял е нявга Цар – богат, щастлив. Щастието му се състояло в това да мълчи и да брои звезди. Те били безбройни като мислите в главата му, като бурите в душата му. Минал ненадейно Мъдрец – помъдрял с годините, побелял от времето. И той бил умърлушен, сгушен. Не му се приказвало, не му се споделяло. Застанал редом до Царя. Мълчали всеки с грижите – собствените и на цял един народ. Мъдреца – с мъдростите, Царя – с опитностите.

Седят, мълчат и пушат. Гледат облачетата дим как се разпиляват по белия свят и как изчезват.

— Също като грижите – продумал Мъдреца.

— Също като… и аз не знам като какво – рекъл бавно Царя.

Станал. Тръгнал към Двореца. Погледнал звездите. Погледнал Мъдреца. И рекъл:

— Бъди благословен! Току-що ме отърва от грижите.

— Моля? – недоумявал Мъдреца.

Също като грижите…

се чуло проглушено ехо….

Също като грижите….