Имало едно време Цар и Царица. Те били богати и щастливи. Живеели спокойно в уредения си дворец. Но ненадейно, или не, се случило така, че през Царството преминал пътник — видимо богат, успял, щастлив, та прещастлив. Смутили се Царя и Царицата, тъмна сянка се появила в тяхното, иначе тьй сияйно щастие. „Що за щастлив пътник е този? — мислели те — Пътник, пък и богат? Колко да е щастлив!? И не ни се представя? Има нещо съмнително!“ Мислили, мислили Царя и Царицата и измислили. Решили да поканят пътника в двореца, да разговарят с него, да го изучат. „Може пък и да бъркаме, кой знае!” — казали си те.

Речено-сторено. Изпратили глашатай да го намери и доведе. Обикалял, обикалял глашатаят, но така и не срещнал странния пътник — уж много хора са го виждали, всеки знаел или чувал по нещо за него, но до лична среща не се стигало. Уморил се глашатаят, отказал се от обикалянето и тръгнал да се прибира. И не щеш ли, като изневиделица, пред него застанал сияйният пътник, същински Буда — весел, жизнен, целеустремен, само с едно наметало и тояжка.

— Здравей — рекъл той. — Чух, че си ме търсил. Ето ме.

Зарадвал се глашатаят, но и малко се стреснал.

— Чух, че си твърде богат – отвърнал. — А това, което виждам, не отговаря на представата ми за теб.

— Да, така е. Богат съм, щастлив съм, успял съм. Хайде да отиваме в двореца, че път ни чака. — казал пътникът и тръгнал уверено напред.

— Ти откъде знаеш? — изненадал се глашатаят.

Пътникът нищо не отговорил. Само кимнал с глава и леко се усмихнал.

Вървели, вървели и стигнали до Омагьосаната гора.

— Тук ще спрем за кратко — рекъл пътникът и се скрил в гората. Постоял, постоял и не след дълго се върнал преобразен — с накити, венци, скъпи дрехи — като царска особа. Ахнал глашатаят и припряно забързал към двореца. Искал час по-бързо да стигне до там, преди да се е развалила магията.

— Спокойно, не бързай толкова — рекъл странникът. — Няма никаква магия, нищо мистериозно. Това са мои дрехи, мои накити. Бях ги прибрал на сигурно място. Никой не смее да влиза в Омагьосаната гора. Но мен не ме е страх — стоя си спокойно там и намирам какво ли не. Оказа се, че всичко, каквото си пожелая, там ми се появява. Така и станах богат човек. Това е. Няма мистерия, няма тайни, няма магии. Всичко е там, само трябва да повярваш и

да си го вземеш.

— Може ли и аз да опитам? — осмелил се да продума глашатаят.

— Да, разбира се, гората е и твоя — тя е на всеки един от нас. Опитай!

Разтреперил се глашатаят, главата му се разлюляла от страх и притеснение. Едва се домъкнал до гората, влязъл в нея и се завихрила буря. Настъпил непрогледен мрак, студ сковал всичко наоколо, птичките замлъкнали. „Какво става, така ли се стига до богатството? — мислел той и страхът го завладявал все повече и повече. — Ако това е цената, която трябва да платя, се отказвам.“ — взел решение той и се отдръпнал. Излязъл треперещ, зъзнещ, помръкнал.

— Какво става? — рекъл пътникът. — Какво се случи, та изглеждаш ни жив, ни умрял?

— Там е тъмно, там е гадно, там е ужасно. Не зная как издържаш на това.

— А, това ли било? — засмял се пътникът — Не, не е тъмно. Там е светло като в душата ти, там е безкрайно като в небето. Само се успокой и опитай пак.

Подвуомил се глашатаят, но любопитството надделяло и той пак влязъл. Историята се повторила — изпитал същия страх и ужас и веднага се върнал.

— Не искам повече да ходя там — треперейки, едва промълвил и се строполил на земята.

„Странно, какво ли вижда в Омагьосаната гора? Аз се чувствам добре там.“ — помислил си пътникът, но явно повече нищо друго не могъл да стори.

— Ами добре тогава — рекъл той — ето ти моите дрехи, моето богатство, а аз ще си сложа наметалото и да вървим.

По пътя срещнали дървар, огънат под тежестта на товара си.

— С тежък товар си се нагърбил, добри човече. Дай да ти помогна — рекъл пътникът и взел от товара на дърваря. Отнесли товара в дома му. Нагостени богато и починали, пътниците едва тогава продължили пътя си.

След това срещнали плачещо дете, прегърбена старица, бушуващ огън. Буда навсякъде се спрял, навсякъде помогнал. Чудел се глашатаят защо непрекъснато се отклоняват. Накрая не се сдържал и попитал:

— Защо правиш всичко това? Та теб те чакат Царя и Царицата!

— О, добри ми човече, аз просто вървя по своя път!

— Не те разбирам. — продължавал да се чуди глашатаят.

И тогава седнали да починат под едно дърво. Прохладно било. Заразказвал пътникът за себе си, за своето минало. Много бил научил, през много минал. И накрая прозрял:

— Тайната е в Сътворението! Тя не е мистерия, не е магия, не е нещо необикновено! Тайната е в самите нас. Ние сме сътворени от Любов и Изобилие. Трябва само да ги намерим, да ги усетим и тогава всичко става с лекота и благодат. Ставаш лек като перце, волен като вятъра, вихрен като бурята. Вече си ти — цял и завършен, великолепен и бляскав. Мантията става наметало, а наметалото — мантия, всичко засиява, всичко заблестява. Светът ти принадлежи.

Притихнал глашатаят, не знаел какво да каже и какво да мисли. Предал се. Свил се на кълбо, заспал и засънувал: бил в приказна страна, в приказен дворец, понесен от вихъра на валса, който звучал в момента. До него застанала вълшебна фея и зашептяла — „Ти си тук, човече, и това е прекрасно! Най-после се събуди!“

Стреснал се глашатаят и се огледал. От пътника нямало и следа. Бил сам-самичък и така и не разбрал какво се е случило. И за пръв път си задал въпросите: Кое е сън и кое действителност? Как да разбере? Къде е и с кого е? Как се чувства? А Царя и Царицата?

Нещо в него се променило — засияло, затрептяло, дочул лек вълшебен звън. Като че ли някой нашепвал:

— Всичко е истина и всичко е илюзия. Зависи от гледната ти точка в момента, защото и тя като всяко друго нещо в играта, наречена Живот, се променя. Бъди наблюдателен, бъди внимателен и тогава, само тогава ще разбереш!

Лека нощ и приятни сънища!

Енергийна картина: Десислава Петрова-Янкова, Facebook: Angels WORK

https://www.facebook.com/Angels-WORK-117386278982330/