Живял е нявга Принц – красив, уверен и щастлив. И Принц нали е бил, тръгнал по Света да види милион неща. Яхнал буен кон и в галоп се устремил. Бързал Принца млад, бързал с вперен взор. Бързал и не гледал – коня се препънал, паднал и умрял. А били далеч, във друго Царство, където никой Принца не познавал. Огледал се смутено – какво да стори? Имал е пари, но в такова Царство с какво да ги смени? Не знаел той езика, нито тамошните обичаи. Оглеждал се е само… И започнал да върви – поля били, поля безкрайни… Налегнала го мъка, дошла нощта. Била е пустота – в сърцето и навън… Сам самичък Принца бил. Опит нямал, бил е млад. Нямал и подслон. Помолил се тогаз, със страх и от сърце – така, както за пръв път моли се човек – с боязън и липса на каквато и да било Вяра в сърцето. Но с надежда – огромна, силна! И това е истинската Вяра! Тя никога не вярва!

Та: Помолил се Принца, призовал за помощ. Дори не знаел за какво и на кого се моли! Знаел само, че объркан е сега.

И помощ се явила – девойка е била. Задала се от близката тъма – сияйна, светлокоса, синеока. Уверена била, със стадо от кози.

“Хм, селянка! – Принца си рекъл. Надменен бил. – Но пък няма друг!”

Гордостта си е надвил и повикнал:

– Моме, тука се загубих! Можеш ли да ми помогнеш?

– Разбира се! – девойката рекла – Върви след мен!

И с горда стъпка, уверена нали била, повела го напред. С козите Принца бил, отзад вървял. “След тази глупава жена! – мислел той. – Какво дочаках!” И изведнъж се сепнал: “Как ме тя разбра!?”

“Помощ ти поиска! – дочул е глас – И получи! Такава си заслужи!”

Стреснал се Принца. Просто онемял! Ясен станал е Гласа, звънко е отсякъл: “След девойката върви, гордостта си ти сломи! Тука Принц НЕ СИ!”

Отекнала е Тишина… Смалил се Принца, сякаш се смирил. Кротко е вървял с козите прости… Притихнал му ума… И пробляснала искра: “Какъв глупак съм само! Подцених жената, това дете отпред! Та погледни я само – знае накъде отива! И как да се държи! Това не увереност е само, Знание това е! Така добре се ориентира в непрогледната Тъма!”

Сякаш дочула мислите му, Девойката се обърнала и усмихната рекла:

– Принце, какво не е наред?

Сепнал се Принца: “Как разбра, че принц съм аз!? И защо съм до козите!?”

– Хайде, ела до мен! Всичко е наред! – Девойката рекла – Трябваше отзад да повървиш, акъла да си събереш. Виж полето – тъмно е навред. Закъснях по пътя, но явно имало е за какво. В мойто село ще те отведа, то е тук отпред, съвсем наблизо. Добре, че те видях. Но да знаеш само – гост ще си ни ти. За Принца забрави. Тук, при нас, се помага кой с каквото може. Живеем ний задружно. Общи са нивята, и лозята. Имаме си къщи и работим. Ще помагаш щом си гост… С нас ще заживееш додето можеш. Коня нов ще си заслужиш и когато си готов, ще можеш да се махнеш! – уверено девойката рекла. Знание било, Знание отвъд ума… Смирен е вече Принца бил. Друго не могъл да стори.

Скоро в селото били. Никой не ги посрещнал, всички спели. Девойката умела козите е прибрала. Принца нагостила, застлала му постеля. И го предупредила: “Утре призори готов бъди!” А той, нали е принц, не могъл да спи – леглото твърдо му било, неспокоен бил. Цяла нощ не мигнал.

Рано призори пропяли са петли. Хора взели да говорят.

– Хайде, ставай! – усмихната Девойката рекла.

Смръщен Принца бил. Едвам е станал, като градоносен облак бил. Огледал се навън – хора ведри и спокойни щъкали навред. И всеки вършел нещо, ходели напред-назад, разговаряли, усмихнати били. Скоро Слънце засияло. И коне били, и кози. А Принца оглеждал се е само.

Старец благ и мил при него е дошъл:

– Добре дошъл си, синко! Тук даром нищо се не дава. Добре си помисли с какво ще си полезен ти!

– Но аз съм принц, нищо не умея! – смотолевил Принца.

– Зная – усмихнал се човекът. – Зная. Засега си мислиш ти така. Затова – просто наблюдавай. Гледай къде какво се случва. И мисли – с какво ще си полезен ти? И пробвай, опитвай. Това тука се цени! Може да успееш, може пък и не. Но ти опитвай! Така ще разбереш! – и тръгнал. А Принца изгладнял. Но никой нищо не предлагал!

Огледал се тогава и козле видял. Изгубено било, плачело за свойта майка. Принца го прибрал, намерил стадото кози с което е дошъл. Заблеяла коза, своето козле познала и го тя прибрала. И му дала да бозае. Щастлив е станал Принца, почувствал се полезен. Девойката дошла с ведро в ръка:

– А, ето те и теб! – усмихната рекла – Искаш ли млеко?

– Да – преглътнал Принца. Гладен бил. И жаден. Лакомо ведрото взел, доста е отпил. Устата си забърсал и за пръв път в живота си благодарил, от сърце се поклонил.

– За какво? – девойката рекла. – Хайде, хващай се за работа. Обора почисти. И сеното обърни, нека се суши!

И изчезнала. Огледал се Принца – гребло видял. И лопати. “Ех, добре че поне това съм виждал – как хората с гребла сеното си обръщат!” – с насмешка си помислил. Думата объркал – вместо вила, гребло си рекъл. Но работа е свършил.

И така – занизали се дни… Принца е заякнал, слънчев тен е хванал. Работел здраво. Научил се и да копае, и да мете обори, за животни да се грижи. И знаел какво да прави! Увереност добил.

Тогава в ден един Старецът рекъл:

– Това е, момко! Коня вече си заслужи! От тук нататък си свободен! Кон си избери и по своя път тръгни!

– Благодаря! – отвърнал Принца – Момент!

И забързан се затичал. При Девойката дошъл, задъхан й се поклонил, на пресекулки е изрекъл:

– Да живея тук, при вас, не мога. Мойто Царство е далече, мене път ме чака. Би ли се омъжила за мене? Принцеса ти ще бъдеш, Царството ми с мен ще управляваш!

– Добре – Девойката рекла. – Път ни чака, зная. Всичко вече е готово.

Отдъхнал си Принца. Знанието вече и в него е било. Знаел той какво да стори, знаел как щастлив се става. И свойте хора, в свойто Царство, могъл да управлява. За никъде не бързал.

С Девойката умела призори е тръгнал, редом с нея вече бил – горд, уверен и приветлив. Готов на всеки да помогне. И знаел КАК!

снимка: Интернет