Имало едно време една жена. Тя била бяла като цвете, с дълги мигли, с извити вежди, приказно богата. Живеела високо в планината, сутрин посрещала изгрева на слънцето, вечер изпращала залеза. Затова всички я наричали Златомира. Седяла тя един ден пред двора на къщата и се любувала на цветята в градината. Разглеждала ги, наричала ги всяко с неговото си имe, галела ги под палещите лъчи на слънцето.
Ненадейно по улицата минал мъж, видимо богат и напет.

– Добър ден, жено! – рекъл той – Знаеш ли пътя за двореца? Отивам при Царя и Царицата.
– Не, скъпи пътнико. Никога не съм била в двореца и не зная как се стига до там. Съседите говорят, че са минавали оттук – посочила с ръка – после оттам и натам. Добър път, пътнико клети!
– Защо пък “клети” – озадачил се непознатият – Какво имаш предвид?
– Клети, като клети. Търсиш двореца, не може да е за добро.
– Защо реши така? – недоумявал пътникът и се озадачил още повече.
– Гледам те такъв един прашен, уморен, изгорял от слънцето. Кой нормален човек ще си остави работата, дома, семейството и ще тръгне да дири Царя и Царицата?
Засмял се пътникът и решил, че жената има право. Махнал с ръка за довиждане и продължил пътя си. “Ама че странник – продължила да разсъждава Златомира – Защо ли се е разбързал така? Какво ли е намислил?” – и тръгнала след него.

Пътникът едва се скрил зад завоя и се обърнал да види колко път е изминал до тук. Не щеш ли, видял следващата го жена. “Досадница – помислил той – Що за нахалство? Какво ли ще иска от мен? – и забързал ход. Вървял, вървял. Любопитството на Златомира било изключително голямо и тя го следвала по петите, забравила и ума, и дума. Омръзнало му на странника, обърнал се и я изчакал.
– Жено, защо вървиш след мен? Какво искаш?
– Искам да разбера защо отиваш в двореца. Каква работа имаш там? Защо ти е притрябвало да бъхтиш толкова дълъг път? Явно не е току-така.
– Жено, това си е лично моя работа. Теб това не би трябвало да те интересува. Но добре, ще ти кажа, за да удовлетвориш любопитството си и да се прибереш. Имам една дъщеря, която е много, много болна. Опитах всякакви лекове, всякакви цярове, но нищо не помага. Отивам в двореца, за да помоля царския лекар да й помогне.
Златомира, която била знахарка, попитала какво й е на дъщеря му, как се чувства и от какво страда..
– Искам да я видя – релка тя изведнъж – Момичето е омагьосано от злата Магьосница и лекар не може да й помогне. Позволи ми да я видя и да поговоря с нея.
“Ама че досадница, как ли пък не. Лепка с лепка.” – ядосал се пътникът, но външно запазил спокойствие и дипломатично отговорил 🙂 :
– Добре, мила моя, но първо ще поговоря с царския лекар. Ако той не може да помогне, ще те повикам.
– Добре – вдигнала рамене жената и се прибрала в къщи.
Минали месец, два, три и ето ти го пътника – стои цял целеничък пред къщи, пребледнял, уморен, с обезумял поглед.
– Моля те, жено, умолявам те, ела в къщи. Дъщеря ми е зле, та зле. Никой не можа да й помогне.
– Сега – рекла Златомира – Измила си ръцете, сменила си забрадката, казала сбогом на дома си и тръгнала.
Вървели, вървели и стигнали до едно село за чудо и приказ – растели омайни цветя, носел се благоуханен аромат, чували се дивни птичи гласове.
– Чакай малко – рекла Златомира и се отбила до една от къщите. Почукала на вратата и й отворила не кой да е, а лично злата Магьосница. Като видяла Златомира, много се зарадвала.
– Здравей, миличка, много се радвам, че те виждам. Откога те чакам. Заповядай, влез в къщи. Ще те нагостя богато.
– Не мамо, бързам. Какво си направила на клетото момиче и защо?
Посърнала Магьосницата, засегнала се. Тя толкова дълго не била виждала дъщеря си, а виж каква неблагодарница се оказа. “Няма нищо да й кажа, пък да видим как ще се оправи” – изсъскала тя, врътнала се сърдито и се прибрала в къщи.
Огорчената Златомира прибрала косите си под забрадката и продължила пътя си. “Познавам много добре майка си и зная на какво е способна. Щом не ми каза нищо, значи няма да е лесно – трескаво разсъждавала тя – какво да правя, как да помогна? С нейната помощ щеше да е по-лесно. Дали да се върна и още веднъж да я помоля? – мислела си Златомира, но гордостта и обидата, тегнела над нея от години, надделяли. “Никога няма да й простя, никога.” – мислела горката и вървяла ли, вървяла. Стигнали до дома на болното момиче, починали си, похапнали и знахарката се заловила за работа. Давала билки, изпълнявала ритуали, чела молитви, но нищо не помагало, нищо. “Странно, това досега не ми се е случвало. Какво ли се е случило наистина и защо никой не може да помогне?”
– Кажи ми, дъще – рекла Златомира – разкажи ми какво и как се случи? Защо се разболя тъй тежко ти?
– Мила Златомира, уморих се вече от лечения, уморих се от хорските погледи. Това, което искам, е да ме оставите на мира. – и затворила очи.
“Явно не желае да й помогна, странно – трескаво мислела жената – Но защо? Какво ли е преживяло клетото дете? Какво ли?” Станала Златомира и отишла при баща й.
– Разкажи ми, клетнико, какво се е случило с това дете, та не желае да живее?
– Ех, жено, само ако знаеше. Злата Магьосница уби майка й, уби баща й, уби сърцето й.
– Как така, нали ти си й баща?
– Нe, аз я отгледах. Тя ми е като дъщеря, защото си нямам никого другиго. Затова я наричам “дъще”. Обичам горкото дете като моя родна дъщеря и много ме боли като гледам страданието й. Откак умряха майка й и баща й, тя няма и ден покой, не може да си намери място, не може да прости за смъртта на скъпите си родители.
“Много ясно, че няма да прости”– помислила Златомира и тутакси се сетила за собствената си обида, за собствената си тъга. Срамувала се, че майка й е злата Магьосница, че е вършила много злини, но нищо не можела да промени. Мразела я с цялото си сърце. Но нали й била майка, не могла и да не я обича, все пак кръвта вода не става. Тежало й на Златомира, и тя била като болна, но нищо не можела да направи. Раната на обидата кървяла и в нейното сърце.
– Нищо не мога да сторя – рекла унило тя и си тръгнала обратно за в къщи. Едва вървяла, прималяла по пътя, останала без сили. Яростта и омразата я надвили, изпили силите й и я оставили почти без дъх. Злата Магьосница нали е магьосница, тутакси усетила, че нещо с дъщеря й не е наред и тръгнала да я дири. Търсила я, търсила я и я намерила почти бездиханна.

– Дъще – рекла тя – какво си си сторила? Каква е тази грозна омраза, изписана на лицето ти?
– Махай се, Вещице – рекла дъщерята – Не мога да те понасям, не мога да те гледам. Ти си ужасно зла. Ти си чудовище. Срамувам се, че съм твоя дъщеря.
Дръпнала се Магьосницата и рекла с тих глас:
– Мила дъще, вярно е, че в живота си съм сторила много злини, но това беше отдавна, много отдавна. Като малка аз самата не бях видяла нищо добро, бях се озлобила срещу всичко живо и исках да отмъстя на всеки и на всичко. Наистина вършех самo лоши неща и много се срамувам. Горко страдам заради постъпките си. Но ти се заклевам, мила моя, че от деня, в който ти ме прокле и избяга от мен, аз не съм направила нито една магия. От тогава се промених, осъзнах много неща. Простих на всички хора, които някога са ме наранили. Прощавам и на всички хора, които си мислят, че все още съм злата Магьосница и не искат дори да разговарят с мен, защото вече зная, че те са прави. Има защо да се страхуват от мен. Но аз, мила моя, повярвай ми, до ден днешен им желая доброто и само доброто. Повече на никой по никакъв начин не съм навредила. Никой не съм наранила. С годините това, което разбрах е, че старата ми слава ме следва по петите, че хората ми приписват измислени злини и после самите те страдат заради постъпките си. Родителите на момичето починаха при злополука. Дори аз, с моите огромни сили и познания, не можах да им помогна. Хората се страхуват от мен и не приемат помощта ми. Ех, само ако знаеха колко много съм се променила, само ако знаеха…” – въздъхнала Магьосницата и протегнала ръка към дъщеря си.
– Как да ти повярвам? – изръмжала Златомира и завила от болка и ярост. – Ти толкова пъти си ме мамила!
– Опитай, мила, и ще разбереш. Заведи ме при момичето.
– В никакъв случай. Хич не си го и помисляй – рекла Златомира и изпъшкала.
– Защо не искаш? Какво ще загубиш? И сама видя, че клетото дете умира, че никой и нищо не може да й помогне. Моля те, дай ми шанс, мила моя, искам да поправя стореното зло. От сърце желая момичето да оздравее. Няма, а дори и да искам, аз вече не мога да й навредя.
Искра здрав разум се промъкналa в главата на Златомира и тя осъзнала, че всъщност нямало какво повече да губи.
– Добре – рекла тя – но само да си посмяла да й навредиш.
– Няма – зарадвала се Магьосницата – и тръгнали двете – майка и дъщеря, рамо до рамо. Вървели, вървели и стигнали до клетото дете.
– Ела, мила моя, ела – рекла Магьосницата.
И тогава върху нея се изсипала лавина от гняв и омраза. Болната сипела огън и жупел, изпепелявала с поглед Магьосницата. Но този отровен поглед изпепелил нея самата. Тя помръкнала още толкова и едва не припаднала. Магьосницата я прихванала, погалила я по косата, по челото. Измила очите й и заприказвала: “Познавах родителите ти клето дете, познавах ги и бях свидетел на злополуката. Те за съжаление, бяха доста далеч от мен и не успях да им помогна. Направих всичко, което беше по силите ми, но не успях мила моя. Моля те да ми повярваш. Аз от години не съм тази, за която ме мислиш. Ти си в правото си да ме проклинаш, но за теб е по-добре да знаеш истината. Майка ти и баща ти умряха при злополука. Беше инцидент. Съжалявам миличка за страданието, което ти причиних. Съжалявам за болестта ти, съжалявам за злините, които някога съм правила. Заклевам се, вече съм друга. Желая доброто и само доброто на всеки човек, когото видя. Моля те да ми простиш. Моля те!”
Тези думи трогнали клетото дете, то се разплакало и позволило на Магьосницата да го прегърне, да го изцели с милувката си. И настъпило чудо – детето поруменяло, засияло, погледът му се променил. За пръв път от години то се усмихнало леко и промълвило: “Прощавам ти! Прощавам ти за мъките, прощавам ти за страданията, прощавам ти за всичко! Прощавам и на себе си за лошите мисли, за обидата и страха.” Не след дълго клетницата оздравяла. Оздравяла и Златомира. Прегърнала майка си, заплакала. Почувствала се така, сякаш огромен товар се стоварил от плещите й. Пуснала красивата си коса да се вее от вятъра, изправила се и гордо вдигнала глава. Сега вече спокойно гледала хората в очите, с ясна и чиста съвест.
“Прощавайте, мили хора,
прощавайте и не съдете никого,
защото никога не знаете каква е истината за другия човек.”
мислела си Златомира и душата й пеела и ликувала.
Тръгнала по пътя си весела и щастлива, удовлетворена от стореното добро.

снимки: Кристина Кънчева