Била вълшебна зимна нощ – ярка и прекрасна. Снежинките бавно прехвръквали наоколо – всяка една толкова красива и неповторима. Мая, чудесно малко момиченце, стояло сгушено под стряхата на една къща и с любопитство се оглеждало. За нея това било магия – прекрасна ледена магия. Постепенно земята побеляла. Мая станала, изтупала си кожухчето и се огледала. Майка й я нямало. Тръгнала да я търси, но никъде не я намирала. Изплашило се детето и заплакало:

– Мамо, мамо, къде си?

– Тук съм, миличко! До теб съм. Ти така се улиса по снега, че не ме видя – заприказвала приказна жена. Мая ревнала още по-гръмко. Изплашена била.

– Ела, дете мое, ела. Не бой се. – жената притеглила Мая до себе си. Но детето пищяло. Виждало призрак. Ужасено било. Побягнало. Паднало. Навехнало си крачето. Сякаш се събудило и видяло майка си – красива, умна, разтревожена.

– Пак ли беше оная жена? – попитала тя.

– Да – приглушено отвърнала Мая. – Тя беше.

– Сега къде е?

– Не зная.

Майката взела детето. Чудела се какво да стори. Призрачната жена била чест гост в дома им. Майката търсела помощ, но тя не идвала. Вече се отчаяла. А детето й било умно и добро. Но тази призрачна жена оживявала във въображението на Мая. Била като истинска. Всеки път било едно и също – детето бягало и пищяло, докато не премине.

„Какво да сторя?“ – мислела денонощно майката и не изпускала дори и за миг Мая. Но всичко това се повтаряло периодично и нищо не помагало.

Докато, един ден, се случило чудо – Мая проумяла, че образът е нереален.

– Как така? – я попитала майка й. – Къде е жената?

– Ето тук – стои и се усмихва. Но не мога да я пипна.

– А преди можеше ли?

– Да, преди можех. Сега не става.

– Какво се случи? – зарадвала се майката.

– Сънувах сън. Появи се фея – приказно красива, блестяща, искряща. С дъжд от злато ме посипа. Отведе ме до звездите. Нещо ми разказа. Сънят беше прекрасен. Спомням си го смътно. Но дочух: „Аз съм твой пазител. Към мен се обърни, щом сама останеш ти.“ И ми подари пръчица вълшебна. С нея аз замахвам, щом изчезнеш ти. Тогава призрачният образ онемява. Няма тази сила да ме поведе. Пръчката ме тъй спасява, че зная – мигом феята се появява. Закрилница е зная на децата тъй добри.

Ахнала е майката тогава. Мигом е запяла:

Благодаря на феята от злато

за златния дъждец.

Спаси ми тя детето,

ще го пази цял живот.

Нека е щастлива!

Благодарна съм й аз

за услугата голяма.

Песен ще изпея

за делата й прекрасни.

Тъй е рекла майката тогава. Своето дете е тя прибрала. А вълшебницата фея отлетяла.

Илюстрация: Лидия Иванова