Имало едно време Цар и Царица. Царят изобщо не вярвал в мечтите си. Сновял по цял ден из Двореца, скръстил ръце отзад и гледал строго. Строго, за да не разберат поданиците, че всъщност се страхува. Тази строгост била пословична и той с усърдие я поддържал. Издавал укази, изпращал глашатаи, следял и контролирал сам изпълнението. Бил образец по строгост.
Но един ден Съдбата си направила шега. Решила да провери доколко и как се разпростират възможностите му. Вървял Царят с обичайната си походка – забил нос в пода, смръщил вежди, стиснал зъби, съсредоточен в най-важното – неговата строгост. 🙂 Вървял, вървял и ненадейно намерил монета – жълта, лъскава, искряща. Спрял се озадачен – тук, в Царството, нямало такива монети. Още по-малко пък в Двореца. Техните били с други образи и картинки, съвсем различни. Озадачил се Царят и не знаел какво да мисли. Не се осмелил да разговаря с поданиците, да попита дали някой знае нещо или не. Просто се почесал по главата, уж помислил и взел решение: “Ще издам указ за чудо и приказ.”:
Тоз, който ми намери втора такава жълтица,
ще бъде богато възнаграден!
Планът бил брилянтен. Така Царят щял да получи цялата му необходима информация – от къде е монетата, от какво е, каква е историята и традицията й. И най-вече, на кого е. И зачакал…. Но… вземе ли те Съдбата в своите ръце, нещата винаги се развиват другояче. Винаги!
И в нашия случай било така. Съдбата седяла срещу Царя и крояла планове. 🙂 Изчакала подходящия момент и се задействали механизми, непонятни за човешкия ум. Разместили се пластове в съзнанието, прелетели гълъби над Царството, променили се умовете и сърцата на хората. И всичко това – в рамките на една нощ.
Събудили се те сутринта с ясното съзнание, че знаят какво и как да правят. Отишли вкупом при Царя в Двореца и заприказвали:
– Царю честити, ние всички имаме такива монети. Те са наше наследство от дедите ни, отдавна излязло от употреба. Сега ще ни възнаградиш ли и с какво?
Заковал се Царят в миг, стоял и гледал. Времето в такъв момент просто спира. Всичко става нереално неподвижно. Объркал се Царят, не могъл дъх да си поеме. Чудил се какво да стори, как да излезе от собствения си капан. Той дори не подозирал, че срещу него седи Съдбата и се смее. Всъщност, какво би могъл да направи човек в неговото положение? Нищо, абсолютно нищо. И отново идва ред на Съдбата – тя като мъдър и вещ играч предвижда събития и дейности, непредвидими от човешкия ум. Гледайки объркания ум и вид на Царя, Съдбата се смилила, потупала го по рамото и му припомила указа, който сам издал. Там дори пишело за награда. А хората пред него били много, твърде много. Сломила се гордостта на Царя. Огледал се за помощ и подкрепа. Тогава пред него застанала Царицата – сияйна и величествена.
– О, прости ми, Царю Велики! Прости на мен грешната и неуката!
– Какво има, мила? – стъписал се той.
– Издадох указ, в който пише:
Нека всеки поданик на Царството дойде тук
и каже по една лъжа!
– Защо? – попитал Царят.
– За да разберем кой, как и за какво лъже.
– Вярно ли е?
– Да.
– Сега тези хора тук, пред мен, лъжат ли? – и в миг осъзнал, че каквото и да отговорят, не би разбрал. Но бил по-добрия вариант. Все едно, че тежък товар се махнал от плещите му. Пуснал всички да си ходят и останал сам. За пръв път си задал въпроса: “Кое е истина и кое лъжа? И кое за мен е важно?”
А Съдбата седяла кротко и се смеела от сърце. “Играта е в ход и продължава!” – мислела пък тя и вече изработвала новия си план.
Царят се сбогувал със свойта строгост, сближил се с Царицата и всекидневно и ежечасно благодарял. Спасил гордостта и честта си, но те вече не му били необходими.

Илюстрация: Ина Ангелова, страница във Facebook: Arch Angelove