Куклата Мими

Имало едно време малко момиче на име Парцаливка. Тя била чудесна млада дама, която не осъзнавала силата си, нито пък подозирала за нея. Седяла си Парцаливка в нейния свят от илюзии, живеела с мечтите си и изобщо не забелязвала настоящето.
– Как така? – ще кажете – Нима това е възможно, особено за малко момиче като нея?
Ами да, оказва се, че е напълно възможно. Светът на малкото дете бил непонятен за възрастните около нея, бил различен. Те всячески се мъчели да върнат Парцаливка в техния измислен свят и все не се получавало.
– Защо пък измислен?
Защото Светът на Възрастните е също толкова изпълнен с илюзии, колкото и на децата. Само че в него често царува Цар Страх, който блокира истинските, изконно принадлежащи им дарби и умения.
Та значи, стоят си те – Парцаливка в нейния и възрастните – в техните светове. Те са много и най-различни, всеки със собствени цветове и аромати.
Седи Парцаливка и нарежда на своята кукла Мими:
– Ти ще седиш тук, в креватчето, a аз отивам да пазарувам. Кажи ми, какво ще искаш за вечеря?
– Мммм…. – казала Мими – м…м…м… не знам.
– Уф, пак ли аз трябва да го мисля – тропнала с крак Парцаливка и затворила вратата.
Минали час, два, три, пет, детето все още не се прибирало. Озадачила се куклата, започнала вече да се притеснява. Но нали е кукла, не можела да помръдне от мястото си. И започнала да вика колкото й глас държи:
– Еййй…., хора, мили хора! Обадете се, покажете се! Намерете Парцаливка, моля ви!
Но никой не я чувал. Наоколо имало само възрастни, а те са загубили свойството си да чуват.
“Какво да правя? – мислила Мими – Дали Парцаливка е в беда? Това поведение не е обичайно за нея, нито пък е типично…. Ех, защо съм се родила кукла, а не дете!” – изпъшкала горката и тутакси се случило вълшебство. Вълшебната фея Мортимора минавала съвсем наблизо, чула желанието на куклата и го изпълнила.
Раздвижила Мими ръце, крака, глава. Трепнала мило с очи, усмихнала се, огледала се. Била щастлива, благодарила и хукнала да дири Парцаливка. Тичала, спъвала се, падала, ставала – краката й все още не били укрепнали, не били свикнали с новото си състояние. Но за Мими единственото, което имало значение, била Парцаливка. Намерила я паднала в един двор, с разпиляна пазарска чанта, подпряла глава на камък, полегнала, сякаш е заспала.
“Какво да правя? – мислела трескаво Мими – На кого да се обадя? Та аз съм само една кукла, кой ще ми повярва?”
Мислила, мислила и измислила – натоварила Парцаливка на едно камионче от детската стая, подпряла се на стената и рекла:
– Хайде, мили мои играчки, време е да свършим и ние нещо добро за нашата Парцаливка. Събудете се моля, и помислете кой с какво ще бъде полезен.
Заоглеждали се куклите, заумували животните, затрептели фаровете на колите. И ето, че се чул глас:
– Аз съм чичо Доктор – представил се достолепно той – ще прегледам Парцаливка, ще предпиша лек. Нека само я погледна.
Зарадвали се всички, вкупом отишли при нея и рекли:
– Мила Парцаливке, ние много те обичаме. Молим те, бъди наш другар и приятел още дълги години, чак до твойта старост.
Тези думи пробудили момичето, събудили го. Огледала се Парцаливка, зарадвала се на играчките и проумяла простата истина за живота, че всичко и всеки, който обичаш, се превръща в твой приятел и помощник в мига, в който имаш нужда.
Благодарила на всички, благодарила и на възрастните, тъй като без тях не би разбрала всичко това.
Благодаря ви и аз.