naranenotodete

Нараненото дете

/на Боби – с любов/

Имало едно време Цар и Царица. Те имали прекрасна малка дъщеря на име Лилия. Лилия расла, порасла голяма и щастлива. Но един ден така, както си играела в гората, се навела и убола малкото си пръстче на дясната ръка. Ахнала милата от изненада и уплаха. Учудила се, изненадала се, променила се. Тъмен облак преминал през живота й и посипал всичко с гръм и трясък – всичко почерняло, позеленяло, погрозняло. От онази красива и омайна Лили не останало почти нищо. Почти … Да, но все пак почти, защото нещо все пак останало. То било като зрънцето надежда, в което всеки един е готов да се хване тогава, когато се нуждае.
Седяла Лили в тъмнината, седяла и зъзнела от студ и уплаха. Огледала страшната гора, огледала я много внимателно и ненадейно в далечината съзряла светлина – светлина бликаща, светлина чиста, светлина изворна. Тръгнала към нея милата, но нали в душата й било тъмно, се препъвала, падала, ставала и пак тръгвала. Пътят бил труден и дълъг, труден и дълъг, …. та почти безкраен. Отчаяла се Лили, озадачила се, почти се отказала… Да, и отново почти. Почти … Това “почти” всъщност я спасило – така, както спасява всеки един от нас. В трудни моменти винаги всичко е почти – почти незавършено, почти незапочнато, почти изгубено, почти …. Отново остава онзи лъч надежда, онази съживителна сила, която незнайно откъде, кога и как изведнъж бликва в нас. И тогава отваряме очи и се оглеждаме изненадани – и точно тогава решението идва изневиделица и сякаш ни удря по челото! Това се случило и с малката Лили – тя се пробудила, тя се осъзнала, тя се прояснила, тя разбрала. Разбрала милата, че просто е проспала един прекрасен миг от своя живот. Разбрала, че не всичко е загубено. И се развикала с цяло гърло и с всички сили: “Моля, помогнете, загубих се! Много пъти падах, ставах, удрях се и продължавах, но повече не мога, повече не издържам! Помогнете ми, добри хора! Моля ви за помощ и съдействие!”
В този миг се появил Добрия Бял старец, който от години и векове помага на хората да се пробудят. Застанал редом с Лили, прибрал я, успокоил я, утешил я. Излекувал раната на пръстчето, излекувал и ранената й душа. Успокоил я, приютил я …. И тогава светът се променил, зашумолял, затрептял с неговата сияйна красота и омая.
Върнала се Лили у дома, засияла и щастлива. Пътят вече не бил тъмен и трънлив – бил ясен, очертан с камъчета, бил прекрасен.
- Благодаря ти, скъпи Дядо – рекла малката принцеса – Благодаря за грижите и вниманието, благодаря за изцелението.
- Няма нищо, мила дъще! Бъди мила и внимателна както със себе си, така и със света около теб. – рекъл старецът, засиял в собствената си светлина и изчезнал.
“Какво става – изненадала се Лили – Това аз ли съм? Какво се променя? Какво?”
- Ти си мила моя! Ти си пораснала, ти си окрилена, ти си оверена! Ти си! Бъди!

Мила, Боби, твоят свят също се променя, също като на малката Лили. Бъди оверена, бъди окрилена!
Бъди!

снимка: Кристина Кънчева

Please like & share:

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>