Имало едно време едно момиченце на име Парцаливка. Тя била мила и добра като всички деца на тази земя.
Един ден Парцаливка станала рано сутринта, премела двора, сресала си косата, обула си най-хубавите обувки и излязла да се поразходи. И не щеш ли – срещнала сивия вълк.
– Аууу – казал й той – ти, мила, какво правиш в тъмната гора?
Парцаливка започнала да си търка очичките и да премигва.
– Ами аз..аз..аз – започнало да заеква детето – Ами аз излязох да се поразходя.
– Хм, това не е подходящо място за разходки – смъмрил я вълкът – при това само дете.
– Аз си нямам никого – уплашено рекла Парцаливка – Искаш ли ти да ми станеш братче?
Сега било ред на вълка да се учуди. “Какво ти братче, та аз ще те изям – мислел си той трескаво”. Но нещо в него се пробудило. Думата “братче” върнала негови мили спомени от детството му. Спомнил си как той самият си играеше с неговите мили братчета, как тичаха безгрижно и се радваха на всяко цветенце и на всяка тревичка, как бодро и смело крачеха сутрин в тъмната гора, а майка им с много любов им се караше. Помислил, помислил сивият вълк , пък рекъл:
– Добре, така да бъде! Но ще стоиш на 2м. разстояние от мен.
– Защо? – недоумявала Парцаливка. Тя била виждала как си играят братче и сестриче, колко много се обичат.
“Глупаво дете – мислел вълкът и яростта и безпокойството се надигали в него. Ами че аз ще я изям, как да устоя на това?…” Тогава нещо в него се променило, нещо се прояснило. Той си спомнил и друго – спомнил си времето, когато майка му го хранела с млеко, спомнил си ония щастливи, та прещастливи дни. Спомнил си, че освен кръвожаден и страшен вълк, той някога е бил малко невинно вълче, което се е гушкало при мама Вълчица и единственото, на което е бил способен, е било да се радва и да обича живота. Спомнил си всичко това и проумял: “Аз обичам това мъниче пред мен, обичам протегнатата приятелска ръка и не искам да я нараня. Все отнякъде ще си намеря млеко за пиене и ще се нахраня. Има и други варианти за оцеляване освен изяждането на това малко момиче.”
Усмихнал се вълкът, станал приветлив, станал красив, станал приказно богат.
“Защо пък богат” – ще попитате вие. Да, наистина защо? Но защо пък не?
И така – заиграли си те двамата – той Принца Вълк и тя – Принцеса Парцаливка. Играта им била вълшебна, била приказно красива, била приказно богата. Чувствали се много добре, чувствали се превъзходно във взаимното си разбирателство. Нямало по-щастливи същества в този момент от тях двамата.
Тогава Слънцето засияло по-ярко, птичките запели по-силно, небето станало по-синьо и тревата по-зелена.
“Колко е прекрасен светът! – мислели вълкът и малкото момиче – Колко е хубаво да си имаш приятел, колко е красиво да си влюбен в живота и във всяко живо същество!”
Тогава магията свършила, момичето се събудило и отново било в къщи. Но в сърцето й било топло и хубаво, било останало прекрасното чувство да обичаш и да бъдеш обичан, да се почувстваш защитен дори в компанията на най-големия си враг. “Хм, какъв ти враг – мислела Парцаливка – та той беше готов да ми стане братче и аз го обичам.” 🙂
В този момент Вълкът се превърнал в красив и прекрасен Принц от Сънищата и редовно посещавал малката принцеса Парцаливка в съня й. Играели си, веселяли се до забрава и били много, много щастливи.

“Обичам ви, мили мои деца и ви пожелавам и вие да намерите своето малко братче или сестричка, с което да си играете винаги, когато пожелаете. Лека нощ и бъдете щастливи!”
Парцаливка

снимка: http://www.novini.bg/news/