Имало едно време чудесно малко момиченце на име Парцаливка. Тя била умно и добро дете. Но си нямала никого другиго на този свят, освен своята голяма и красива кукла Мими.

Един ден Мими и Парцаливка излезли на двора да поиграят и какво да видят — там стоял цял целеничък мамут! И двете ахнали от изненада: „Как е възможно това, не може да бъде!“ — трескаво мислела Парцаливка. А мамутът стоял срещу тях и умирал от смях. Смял се, смял се и най-после станал сериозен.

— Здравейте, мили дами — рекъл той с възможно най-учтивия си глас. — Да знаете къде е Зоологическата градина?

Двете още повече се изненадали.

— Да — казало момичето. — Ако искаш, ще те заведем до там.

И тръгнали рамо до рамо — малката Парцаливка, прекрасната Мими и мамутът Мунчо. Вървели, приказвали и разказвали — всеки неговите си истории.

Изведнъж Мунчо забелязал нещо необичайно — насред пътя стоял лебед.

— О, какво става тук!? — притихнала Парцаливка — Това не може да е вярно! Наблизо няма нито езеро, нито река!

Да, ама ето на — и лебедът проговорил с човешки глас:

— Извинете, къде е Зоологическата градина?

„Полудявам ли?“ — мислела си Парцаливка и започнала да си търка очите, та а дано се събуди! А лебедът стоял пред нея цял-целеничък и грациозно размахвал крила.

— Ами добре — изпухтяла Парцаливка — идвай с нас. И ние сме за там.

Вървели, вървели и ето ти — пред тях стои мечок — красив и величествен. А гора наблизо нямало!

— Извинете, знаете ли къде е Зоологическата градина? — попитал и той.

Парцаливка нямала сили вече нито да се учуди, нито да отвърне нещо. Само му махнала с ръка и го подканила да върви с тях.

Вървели, вървели и срещнали Магьосника!

— Е, това вече преля чашата! — тропнала с крак Парцаливка — Някой ще ми обясни ли какво става тук?

— Да, мила моя, — трепнал Магьосника и очертал кръг, голям колкото кръга на парче креда. — Ела, влез вътре.

— Е, как ще стане това? — недоумявало момичето.

— Ами ето тук, в центъра, е събрана цялата Вселена. Само повярвай за миг и ще разбереш.

Парцаливка затворила послушно очи, прегърнала малкия, съвсем малък кръг и полетяла. Под нея се стелели поля и тучни ливади, гори и морета, безбрежни океани — било приказно красиво! Чувствала се невероятно! Вълшебно!

— Сънувам ли, какво става? — помислило момичето и тутакси всичко изчезнало. Тя била пак в собствения си двор. Нямало и следа ни от мамута, ни от лебеда, ни от мечока. Само Магьосника стоял пред нея и бащински й се усмихвал.

— Защо се усъмни, миличка, не ти ли хареса?

— Хареса ми — отвърнала Парцаливка — но беше твърде реално, за да е вярно. Обърка ме.

— О, така ли? — смутил се Магьосника. — Не предполагах. Мислех, че правя добро като сътворявам реални предмети и животни. Това е истинска магия. Очаквах, че като ти създам красота и приятели, ще си щастлива. Считах, че вие, хората искате някой друг да сътворява вашия свят, да създава вашия живот! Затова го направих.

— Не — ядосала се Парцаливка — искам аз да си творя МОЯ СВЯТ! Искам аз да го създам! — и затръшнала вратата на дома си.

Но все пак се замислила. Любопитството й било заинтригувано…

А Магьосника седнал на прага, умислен. Изобщо не разбирал Парцаливка. „Хм, чудна работа — мислел си той — Сега какво да правя? Как да обясня на това малко момиче, че магията на Сътворението е във въображението — то създава, то твори. Съмнението го разваля. Магията е истинска тогава, когато човек може сам да полети в своето въображение!”

Мислил, мислил и измислил. „Ще й обясня! Ще й покажа! Ще вляза в нейния свят и ще го претворя! Ще го направя красив и щастлив! Ще създам птички, които чуруликат, ще направя бликаща вода, ще построя къщи, ще асфалтирам улици, ще построя училища! Всичко ще бъде прекрасно, а най-прекрасна ще бъде Парцаливка! Тя ще бъде принцеса и ще отиде на бала при нейния принц!” — размечтал се Магьосника и почукал на вратата.

Отворил голям и рошав булдог, с освирепял поглед:

— Кой си ти и какво търсиш тук? — попитал с груб и дрезгав глас.

— А-а-а-а-аз — започнал да заеква Магьосника — търся малката принцеса Парцаливка.

— Каква принцеса? Парцаливка я няма! — изсумтял булдогът. — Вече я отведоха у тях.

— У тях ли? Къде е това?

— Там, където е мястото на всеки човек — троснал се булдогът.

Магьосника останал в недоумение. „Как така? — трескаво размишлявал — Аз лично с очите си видях как тя току-що затвори вратата на дома си.”

И извежнъж я видял — приказно красива, приказно богата, зашеметяваща. С куклата Мими.

— Хм, Парцаливка! — на свой ред бил изненадан Магьосника.

— Да! Аз съм тук! — изчуруликало звънливото гласче на Парцаливка — Успях! Успях, мили Магьоснико! Успях да полетя, да създам най-щастливия свят, в който може да живее момиче като мен! Полетях във Въображението си и То оживя! Толкова съм щастлива! Благодарение на теб се докоснах до магията на Сътворението! Благодаря ти! Обещавам ти — този мой свят никога да не свърши! Обичам те и няма да те забравя! Сбогом, мили мой, Магьоснико! А, и още нещо — всеки сам твори своя свят и сам се учи на това. Но трябва някой да ни го подскаже. Ти успя! Благодаря за помощта!

И отлетяла Парцаливка, щастлива в нейното безбрежие, в нейния океан от любов, в нейния обширен и необятен вече свят.

— Вече е истински щастлива — отдъхнал си Магьосника. Благодарен бил. Успокоил се. Поседнал, починал си и продължил по своя път.

снимка: http://yasnovidstvo.com