Малката Мария била щастливо, обичано дете. Близките ú я боготворели, съседите и те. Живеела в претъпкан град, където роднините и съседите били от огромно значение. Иначе човек се загубвал в суматохата на ежедневието.

Мария обожавала своите играчки – кукли, рисунки, богато избродирани покривки. Тя толкова се самовглъбявала, докато играела, че не забелязвала околния свят. Не виждала друго, освен собствената си игра. Не знаела, че я обичат толкова много хора. И затова се чувствала самотна, неразбрана.

Докато един ден, прибирайки се от пазар, майка ú влетяла с пълните пазарски чанти в къщи. Едва отворила вратата. И с почуда е видяла малката Мария – била на дивана с книгата в ръце, унесена в света, за който си чете. Майка ú е проумяла, че с Мария нещо става. “Това дете не е добре! Изобщо не разбра за отварящата се врата! Нито ме видя!” Замислила се майката тогава. Заговорила с Мария. Но тя била унесена и нищичко не чула. Тропнала е майката с крака и викнала така:

– Мария, къде си ти? Какво ти става?

Сепнала се малката Мария. В миг е проумяла истината проста: “В измислен свят съм заживяла. А животът си тече!”

И скочила е от дивана, втурнала се своята майка да прегърне. Видяла колко е голяма, как се грижи всичко тя да има. В миг пораснала Мария. И проумяла, че животът си тече и по-добре е да участва.

Снимка: communitytable.parade.com