Нашите мечти са факт. Спомнете си това.
Имало едно време Цар и Царица. Живеели в прекрасен дворец. Поданиците обичали своята Царица. За тях тя била образец на поведение и отношение към света. Била уверена в себе си и знаела какво да предприеме във всеки миг. В нейно присъствие всички се чувствали спокойни и щастливи. Хората я боготворели. Считали, че е благословия за Царството.
Но един ден се случило нещо необяснимо. Царицата загубила своята памет. За зла участ тя забравила коя е, откъде е и какви са задълженията ѝ. Това се случило внезапно и връхлетяло Царството изневиделица. В миг всички онемели. Стаили дъх. Не знаели какво да сторят. Чували се само шумът на листата и ромонът на близкия поток. Времето спряло… И в тишината се чул глас — ясен и силен:
— Защо онемяхте, бре хора? Направете нещо! Не виждате ли вашата Царица, не разбирате ли какво става?
— Ами не — вдигнали единодушно хората рамене. — Ние нищо не разбираме. Объркани сме и смутени. Досега нашата Царица ни водеше с мъдростта на опитен владетел, казваше ни кога, какво и как да правим. Обучаваше ни, беше ни личен пример, на който с удоволствие подражавахме. Сега все едно, че загубихме себе си. Как да се намерим?
— Мислете за Царицата — помогнете ѝ да си припомни коя е.
— Как става това? — продължавали да питат хората.
И тогава осъзнали, че те самите от години не знаят кои са, какви са собствените им стремежи и мечти. Увлечени от примера на прекрасната Царица, поданиците копирали поведението и мислите ѝ и ги считали за свои. И времето взело своя данък. Замислили се всички, омърлушили се и се прибрали в домовете си. В Царството настанала небивала тишина… И най-лекият шум отеквал като ехо. Заслушали се хората в мислите си, усещали копнежите си, спомняли си мечтите си… И се разприказвали. Били толкова впечатлени от откритията си, че забравили да слушат. Всеки искал да споделя, всеки искал да разкаже и никой никого не чувал. Настанала врява, суетня и абсолютен хаос. Това стреснало Царицата, пробудило я от дълбокия ѝ унес и рекла:
— Добре сте ми дошли, скъпи мои поданици! Наслушах се на разговорите ви, наумувах се над мислите ви. Чуйте ме сега!
Млъкнали хората и се заслушали.
— Взех решение: Нека всеки сам разкаже своята отдавна забравена мечта. Да я сподели тук и сега — пред всички. За всеки ще дойде неговият ред. Ще чакате точния момент. Всеки ще знае кога да застане отпред и да говори. Търпението и вярата в мечтата са неоценими. Придобиват се с течение на времето, така че действайте съобразно вашия импулс. И слушайте! — рекла Царицата и се отпуснала уморена на трона.
Заредили се поданиците, говорело се с часове. Мечтаели за красив и уютен свят, в който мечтите били реалност. И повярвали — всеки в своята мечта. И предприели действия — отначало плахо, после уверено и все по-уверено. Получила се вълна от емоции, завладяла Царството, променила го, украсила го.
Появил се Царя — и що да види. Всички поданици сияят от щастие, кипи бурен и щастлив живот. В този миг си спомнил собствената си мечта — да стане велик и мъдър Цар на прекрасно царство. Сега разбрал, че тя е факт.
Поклонил се и продумал:
— Благодаря за благословията да забравим кои сме! Благодаря и за спомена, дошъл навреме! Благодаря!
Върнал се при своята Царица и чул познатия и нежен глас:
— Да, мили мой, нашите мечти са факт, но улисани в ежедневието, ние често го забравяме. Неусетно минават дните и копнежите се превръщат в нереален мит. Забравяме мечтите си и дори не забелязваме, че вече са се сбъднали. А те са факт.
Спомнете си и вие вашите мечти. И проверете — коя се е сбъднала и коя не е.
Лека нощ и прекрасни сънища!
Картина: Ина Ангелова, fb: arch angelove
