Това е описано от  Карл Юнг лично преживяване, което е близко до смъртта. Той го нарича “Видение”. Споделям го, защото на мен много ми напомня на процесите, които понякога се случват по време на Регресия.

Тук има издигане в космическото пространство и поглед на Земята „отгоре”; портал към друго измерение; освобождаване от земните грижи и осъзнаване на факта, че Юнг е само това, което е преживял.

Следва подготовка за среща с Духовното му семейство, където той би могъл да получи отговорите на въпроси, които са го интересували приживе: „Защо животът ми премина така? Защо бях донесъл тези предпоставки със себе си? Какво бях направил с тях? Какво ще излезе от това? На всичко щях да получа отговор – в това бях убеден – веднага щом вляза в каменния храм. Там щях да срещна хората, които знаеха отговора на моите въпроси – за онова, което е било преди и което щеше да бъде.”

Но този процес е прекъснат. „Откъм Европа изплува някаква фигура: беше моят лекар или по-точно лицето му, обрамчено със златна верига или златен лавров венец.” „Д-р Н. бе изпратен от Земята да ми донесе послание: протестирало се, че съм имал намерение да си отида. Не било редно да напускам Земята и трябвало да се върна. Веднага щом чух това, видението прекъсна.”

По-нататък Юнг описва разочарованието си, че трябва да се върне на Земята. Анализирайки преживяването си, стига до извода, че лекарят му ще умре. Опитва се да говори с него, но той отказва да го слуша. И на 4 април 1944 това предположение се потвърждава.

Юнг е бил уникален психолог, един от любимите ми. Това е само едно от неговите предвиждания за предстояща смърт. И един от много случаи, в които тези предупреждения не се вземат насериозно.

Следва цитата от книгата на К.Юнг:

„Автобиография. Спомени, сънища, размисли.”

Тя е записана и издадена от Аниела Яфе, с прякото участие на К.Юнг

В началото на 1944 си счупих крака и това нещастие бе последвано от сърдечни пристъпи. В състояние на помрачение преживях делир и видения, които трябва да са започнали, докато животът ми е бил непосредствено застрашен и съм получавал кислород и камфор. Картините бяха толкова завладяващи, че аз самият реших, че съм близо до смъртта. По-късно болногледачката ми каза: „Бяхте като обгърнат от ярко сияние!” Това било явление, което понякога наблюдавала при умиращите. Бях стигнал до предела и не знам дали съм се намирал в сън или в някакъв екстаз. Във всеки случай започнаха да ми се случват изключително интересни неща.

Струваше ми се, че се намирам високо горе в космическото пространство. Ниско долу под себе си виждах земното кълбо, потопено в чудна синя светлина. Виждах тъмносиньото море и континентите. Дълбоко под краката ми се намираше Цейлон, а пред мен – полуостровът на Индия. Погледът ми не обхващаше цялото земно кълбо, но очертанията му бяха ясни и контурите проблясваха като сребро сред прекрасната синя светлина. На места Земята изглеждаше покрита с цветни или тъмнозелени петна, като оксидирало сребро. „Наляво” в далечината се виждаше обширната жълто червеникава Арабска пустиня. Като че ли там сребристата Земя бе оцветена в червеникаво златно. Следваше Червено море, а далече зад него – „горе вляво”, можех да различа крайче от Средиземно море. Погледът ми бе насочен главно нататък. Всичко друго виждах неясно: т.е. виждах снежните върхове на Хималаите, но те бяха обвити в мъгла или облаци. „Надясно” не поглеждах. Знаех, че се каня да напусна Земята.

По-късно, когато се осведомих на каква височина в пространството би трябвало да се намира човек, за да може да обхване подобна гледка – на 1500 км! Гледката към Земята от тази височина бе най-прекрасното и вълшебно нещо, което изобщо съм преживявал.

След известно време се обърнах – бях стоял, така да се каже, с гръб към Индийския океан, с лице на север, а сега се обърнах на юг. Нещо ново привлече вниманието ми – недалече в пространството се издигаше голям каменен блок, нещо като метеорит с размерите на моята къща, може би и по-голям. Камъкът се носеше в пространството, както и самият аз.

Подобни каменни блокове бях виждал по крайбрежието на Бенгалския залив. Това са блокове от черно-кафяв гранит, в които понякога са били изсичани храмове. Подобен гигантски блок бе и моят камък. Малък вход водеше в едно преддверие, отдясно върху каменна пейка един черен индиец седеше в поза лотос. Бе облечен в бяло, напълно отпуснат и спокоен. Очакваше ме мълчаливо. Към преддверието водеха две стъпала, а отляво бе входът към самия храм. В безбройните малки ниши, напълнени с кокосово масло, горяха кандила, които обрамчваха вратата като венец от пламъчета. Подобно нещо бях виждал в действителност – когато бях в Канди в Цейлон и посетих Храма на Свещения Зъб – няколко реда запалени кандила от този вид опасваха портата.

Когато се приближих по стълбите към входа в скалите, с мен се случи нещо особено: имах чувството, че всичко, което е било досега, се свлече от мен; всичко, което целях, исках, мислех – цялата тази фантасмагория, земното съществувание, се смъкна от мен – или ми бе отнета – един изключително болезнен процес. Но все пак нещо остана, защото като че ли всичко, което бях преживял или извършвал; всичко, което се бе случвало около мен, сега бе с мен. Бих могъл също да кажа: бе с мен, и аз бях то. Така да се каже, състоях се от това. Състоях се от моята история и имах чувството, че ето, това съм аз. „Аз съм този вързоп от онова, което е извършено и било.”

Това преживяване ми донесе усещането за крайна бедност, но същевременно и огромна пълнота. Нямаше нищо вече, което да искам или да мечтая, т.е. аз, така да се каже, съществувах обективно; бях онова, което съм бил и което съм живял. Отначало доминираше чувството, че съм унищожен, оголен, дори ограбен, но изведнъж и това изчезна. Всичко изглеждаше отминало, остана само fait accompli (свършеният факт), без каквото и да било отношение към миналото. Нямаше никакво съжаление, че нещо си е отишло или е било отнето. Точно обратното: имах всичко, което бях, и това беше всичко.

И нещо друго ме занимаваше: докато се приближавах до храма, имах усещането, че ще вляза в някакво осветено място и ще срещна всички онези хора, към които в действителност принадлежа. Там – в това също бях убеден – бих разбрал в каква историческа връзка съм аз или моят живот. Щях да разбера какво е било преди мен, защо съм съществувал и накъде ще продължи по-нататък животът ми. Преживяният от мене живот понякога ми се струваше като история, която няма нито начало, нито край. Имах чувството, че съм исторически perikope (пасаж – б.пр.), един откъс, предходният и следващият текст от който липсват. Приличаше ми на изрязан от дълга верига с ножица. Много въпроси бяха останали без отговор. Защо животът ми премина така? Защо бях донесъл тези предпоставки със себе си? Какво бях направил с тях? Какво ще излезе от това? На всичко щях да получа отговор – в това бях убеден – веднага щом вляза в каменния храм. Там щях да срещна хората, които знаеха отговора на моите въпроси – за онова, което е било преди и което щеше да бъде.

Докато все още размишлявах за тези неща, се случи нещо, което привлече вниманието ми: отдолу – откъм Европа, изплува някаква фигура: беше моят лекар или по-точно лицето му, обрамчено със златна верига или златен лавров венец. Веднага разбрах: „Аха, ето това е моят лекар, който ме е лекувал. Но сега той се представя в своята първична форма като basileus[1] на Кос. В живота (той е бил аватар на този basileus, временното въплъщение на първичната форма, съществувала открай време. Ето сега той се появява в своята първична форма.”

Вероятно и аз бях в своята първична форма, допусках, че бе така. След като той се издигна от дълбините и застана пред мен, между нас започна безсловесен диалог, размяна на мисли. Д-р Н. бе изпратен от Земята да ми донесе послание: протестирало се, че съм имал намерение да си отида. Не било редно да напускам Земята и трябвало да се върна. Веднага щом чух това, видението прекъсна.

Бях дълбоко разочарован, защото сега вече всичко изглеждаше напразно. Болезненият процес на „обезлистяването” беше станал безполезен, а аз не бях допуснат в храма, при хората, към които принадлежах.

В действителност минаха още цели три седмици, докато стигнах до решението да живея отново. Не можех да ям, защото изпитвах отвращение от всички храни. Изгледът към града и планините от болничното ми легло беше като изрисувана завеса с черни дупки или като надупчен лист от вестник, изпъстрен с фотографии, които не ми говореха нищо. Разочарован, аз си помислих: „Сега ще трябва да се прибера отново в „системата с кутийките”.” Изглеждаше ми, като че ли отвъд хоризонта на космоса изкуствено бе съграден някакъв триизмерен свят, в който за всеки човек съществува отделна кутийка, където той седи. Сега трябваше отново да се убедя, че това е нещо важно! Животът и целият свят ми се струваха като затвор и аз безкрайно се ядосвах затова, че отново трябваше да смятам всичко това за нещо в реда на нещата. Тъкмо се бях зарадвал, че най-накрая всичко е отпаднало, и ставаше така, като че ли аз – както и всички други хора – отново ще бъда закачен на конци в кутийката. Докато плувах в пространството, се чувствах безтегловен, нищо не ми тежеше. Сега всичко това трябваше да свърши!

Чувствах силна съпротива спрямо лекаря си, защото той ме бе върнал към живота. От друга страна, бях и загрижен за него: „Но, за Бога, животът му е в опасност! Той ми се яви в своята първична форма! А когато някой е стигнал до този си образ, той е готов да умре! Той вече принадлежи към общността на „великите мъже”!” Изведнъж ми хрумна ужасяващата мисъл, че той трябваше да умре вместо мен. С голямо усилие си наложих да говоря с него за това, но той не ме разбираше. Тогава му се разсърдих. „Защо ли той винаги се прави, че не знае, че е basileus на Кос? И че вече е приел своята първична форма? Той иска да ме накара да повярвам, че не знае това!” Това ме дразнеше. Жена ми ме упрекваше, че съм недружелюбен към него. Имаше право, но аз му бях сърдит, защото не пожела да говорим за всичко, което се случи между нас в моето видение. „По дяволите, та той трябва много да внимава, не бива да рискува! Искам да му кажа да направи нещо за себе си!” Бях твърдо убеден, че животът му е в опасност.

Действително аз бях последният му пациент. На 4 април 1944 – запомнил съм датата точно – за първи път ми бе разрешено да седна на ръба на леглото и в този същия ден той легна, за да не стане повече – чух, че имал пристъпи на треска, а скоро след това почина от септисемия. Иначе нямаше да ми се яви като владетел на Кос.

[1] Basileus – цар. В древността Кос бил известен с храма на Асклепий и като родно място на Хипократ. (5 в.пр.н.е.)А. Я.