Малката принцеса Мария била шармантно, обичливо и весело дете. По цял ден тичала по поляните около двореца, играела, беряла цветя, билки, гъбки и всичко друго, за което се сетела.
Но ненадейно един ден се взряла в тъмната гора – тази, която била на отсрещния бряг на близката река. Загледала гората – нещо я привличало, сякаш я канело да тръгне натам. Подвоумила се Мария, не знаела какво да стори. И тя, като всички малки деца знаела, че там живее Страшния сив вълк, готов да я изяде. И като всяко послушно, обичливо дете, се страхувала от сивия и страшен вълк.
Замислила се Мария – какво да стори?
Но за зла участ, както вероятно се досещате и вие, любопитството ú надделяло. Със свито сърце пристъпила към моста, огледала се дали някой ще я спре и като не видяла никого, хукнала стремглаво напред – право в гората! Сърчицето ú туптяло лудо – и от страх, и от почуда, и от вълнение. Притаила дъх Мария и в тишината на собствения си свят дочула звук. Дори не успяла да го долови ясно. Но разбрала, че някой или нещо я привлича с неудържима сила. Тръгнала през гората, унесена била. Дори не поглеждала. Като в транс била. “Ела, Мария, ела при мен.” – приглушен е бил звука, дълбок и плътен. Хипноза е било. Вървяла е Мария. Уплашена била, но и твърде любопитна.
И, за зла съдба, навехнала си тя крака. Камъка пред себе си не е видяла. Изохкала горката, но пък се събудила. Ясно е видяла тъмната гора. Интересна ú била: дърветата с огромни клони, листата от тъмно, та по-тъмно зелени. Птички пеели и тук, но с някакъв неясен звук. Песента им тук друга е била. Но тоз неясен звук, дето я зовял, изчезнал бил.
Огледала се е Мария с любопитството на малкото дете. Но вълк не е видяла, а само своите страхове! Усмихнала се, като ги е разпознала. Като сенки са били, близо до дърветата стояли. Изкривени образите им били. Засмяла се Мария и се приближила – разгледала ги тъй отблизо, че бързо е видяла колко истински са те. Но щом се приближила, Слънцето отнякъде изгряло и тук, в тъмната гора. Осветило е листата, стоплило е тъй Земята, че птичките запели с ясен глас. Онемялата гора е заживяла, с ясни птичи гласове е затрептяла. Тъмните листа се променили – станали изумително красиви! И дърветата били прекрасни на тази дневна светлина!
Ахнала Мария, преобразена е била. Вече не била малка и послушна, но пък цяла е била.
– Здравей, скъпа моя! Аз съм твоя страх. – застанал пред нея Страшния сив вълк.
Огледала го Мария и с почуда е видяла колко е красив! И бил добър?! Изненадано установила, че никак даже не я е страх! Пристъпила е бодро, вълка си тя прибрала и с него заживяла. Върнала се у дома, в Двореца царски, със своя вълк. Щастлива е била, преборила страха да погледне в Тъмната гора.
* тъмната гора е символ на нашето подсъзнание
автор: Юлияна Иванова
