Тази е петата регресия на Мира. Проведена е на 16.08.23г. – тоест, почти три месеца преди да я споделя. Тя беше доста трудна, емоционална и изключително трансформираща за нея. През този период Мира преосмисли много неща, преживя още една своя регресия и скоро ще споделя нейно лично послание, вече с истинското ú име. Преди това държа да уточня, че всички регресии, които публикувам, са изцяло съгласувани с хората, които са ги преживяли. Не споделям регресии без изричното съгласие на човека. Освен водещ на регресии съм и психолог и запазването на анонимността на клиента е задължително за мен.

Както обикновено, и преди тази регресия Мира видя 2 свои книги – този път кафява и черна, символизиращи миналите животи, които ще се разглеждат. И както всеки път, регресията ú започна с люлеене – символ на грижа, обгриженост – емоция, която цял живот ú е липсвала.

Кафявата книга от Акаши беше дебела, с тъмнокафяви ръбчета – оказа се, че това е относително приятен минал живот. Въпреки че тогава майка ú умира при раждането ú, а баща ú по време на война, тя – като млада жена – се влюбва в ратая, който ú помага. Женят се, имат момиченце и в този живот Мира е щастлива. Посланието от живота в кафявата ú книга беше, че и в настоящия си живот може да е щастлива, независимо от това, което е преживяла.

Втората книга беше черна. Тя беше свързана с общо 9 живота, по време на които Мира е преживяла изоставяне, по желание на нейната душа. Оказа се, че Душата ú е „чула“ за такава опитност, някой ú е разказвал за такива неща и тя е поискала да го преживее. И още по време на първия живот развива СТРАХ ОТ ИЗОСТАВЯНЕ. Мира видя свой минал живот в Мексико, в някакво село. Вървеше по много кални улици, беше около 7-8 годишна. Баща ú я изостави там, без тя да успее да го разбере. Появиха се кучета, които се опитват да я нападнат. Мира се страхува, не знае какво да прави. Отива в края на селото, застава на ръба на плато. В опита си да се предпази, се подхлъзва на ръба, пада и умира. Душата ú лесно се издига нагоре. Посреща я Водач с думите: Нищо, нищо! Следващия път! Всъщност, падането не е било планирано. Този е първият живот, поставящ началото на темата с ИЗОСТАВЯНЕТО.

Впоследствие Мира сама си спомни и други свои опитности, свързани с тази интересна на Душата ú тема.

Последният, 9-ят живот в черната книга, преживян по време на тази регресия, е настоящият. Именно с него започна тази регресия – със спомен, по време на който Мира е бебе. Бебето знаеше, че не е желано от своята майка и този спомен беше изключително емоционален за Мира. В настоящия ú живот родителите ú не я приемат, тоест под някаква форма я изоставят и практически я отглежда баба ú. Мина доста време, докато Мира осъзна и прие цялата получена по време на тази регресия информация. Имаше силна съпротива, отказваше да приеме тази своя опитност, дори няколко дни беше като фиксирана в преживяването на бебето. Много е страдала в настоящия си живот.

Този момент от регресията – сцената с бебето – беше един от най-трудните и полезни за Мира. Защото едно е да си спомняш минали животи, а съвсем друго е когато емоционалната травма от настоящия е все още твърде силна. Именно заради такива ценни моменти не използвам насилие над процеса, не търся непременно резултат, още повече не и веднага! Понякога е нужно време информацията да се осъзнае, приеме и отработи. За Мира все още е трудно и казва, че такава опитност не пожелава на никого! Аз я поздравявам за смелостта и упоритостта, с които достига до своите истини!

По време на тази регресия Мира постепенно осъзна, че Водачите са я изпратили в настоящия ú живот, тъй като съвсем малко  е било нужно, за да отработи СТРАХА ОТ ИЗОСТАВЯНЕ. Към днешна дата вече е успяла. Но пък сега, в детските си години, в резултат на грубо отношение към нея, е развила специфична неувереност и неумение да получи това, което ú се полага. Към днешна дата Мира е щастлива, че поне с нещо е приключила. И като всички други хора, все има нещо да отработва.

Мира има богат настоящ живот, с много премеждия, свързани със семейството и с рода ú. Животът ú е като за няколко романа. Зная, че ако споделя подробности от личния ú живот историята ще стане много по-интересна. Но, както вече писах, за мен е по-важно спокойствието и анонимността на човека, с когото работя.

---

Мира: Залюляха ме вече.

Юлияна: Аха… чудесно. Остави се да те люлеят. Приятно е предполагам?

Мира: Да.

Юлияна: Бавно и постепенно, сама разбираш вече колко по-лесно с опита човек влиза в тези състояния. Колко по-бързо става всичко. Клепачите се отпускат, лицето, ръцете, краката, гърба, корема, органите. Люлеенето има ли го?

Мира: Засилва се.

Юлияна: Мхм… Както обичайно или по-различно?

Мира: Като в люлка, от тези люлки, които връзвахме по дърветата, когато бяхме малки.

Юлияна: Хамак?

Мира: Да… С одеяло на нея – светлокафяво одеяло с тъмно кафяви цветя, пухкаво.

Юлияна: Какво означава люлеенето за теб? Каква е причината да те люлеят?

Мира: Грижа.

Юлияна:  Ахааа… Показва ти се, че някой се грижи за теб?

Мира: Да.

Юлияна: Чудесно! Благодарим! Благодарим на Духовните водачи, благодарим на всички тези сили, които се грижат за теб! Ти запомни чувството, запомни грижата и просто се отпусни в тази люлка, остави се на люлеенето и лека, нежна, спокойна остави на водачите да те отведат в библиотеката, когато решат, в Акаши…

Мира: Държа книгата. Дебела е.

Юлияна: Кафявата ли е?

Мира: Да. Кафявата е, светлокафява, обаче не е гладка, а някак си кожата е намачкана… Като кожа го усещам и там, където е намачкана, ръбчетата са тъмно кафяви.

Юлияна: Мхм… Добре. Какво може да означава това?

Мира: Не знам.

Юлияна: Добре. Огледай самата библиотека, усети я! Каква е библиотеката? Като друг път ли е, или е по-различна?

Мира: Сякаш е по-различна. Има прозорци този път. Светлината влиза през прозорци.

Юлияна: Така… Големи ли са, малки ли са прозорците?

Мира: Един голям прозорец е разделен на 4 по-малки прозорчета.

Юлияна: Ако прозорците имат символика, ще помоля библиотекаря да каже каква може да е тя?

Мира: На къщата на баба ми имаше такива прозорчета. Същите!

Юлияна: Добре. Има ли библиотекар?

Мира: Не, аз съм в къщата на баба в момента. Не знам как се отзовах там.

Юлияна: Ами там е трябвало.

Мира: Тези прозорчета буквално ме закараха в къщата на баба и виждам зелените перденца такива, каквито имаше.

Юлияна: Чудесно. Потопи се в спомена.

Мира: Има кошче с бебе и аз съм бебето. Това е от този живот (плаче).

Юлияна: Ммм… чудесно. Чудесно се справяш.

Мира: Аз съм изоставена.

Юлияна: Още като бебе?

Мира: Да (плаче). Някак си съм знаела. Кошчето стои до леглото, така както го помня леглото.

Юлияна: Долу-горе на каква възраст си?

Мира: Нямам годинка. Не знам точно.

Юлияна: Кой те отглежда?

Мира: Баба ми, на 8 месеца ми се дава, нещо такова. С биберон съм още в устата.

Юлияна: Сега ще преброя от 3 до 1, и когато кажа 1 ще навлезеш в дълбок транс, и ще бъдеш само и единствено бебето. Ти го можеш… за кратко… и ще си спомниш договора с майка ти.  3- отпускаш се, вливаш се в бебето, ти си малко бебе и за много кратко няма да говориш, 2- аз ще ти кажа кога ще говориш. Сега си само и единствено едно малко бебе. 1- ти си бебето сега! Преживяваш, запомняш, какво е да си малко бебе. Можеш да гукаш като бебе. Така… и отново вече си ти, големия човек и знаеш за бебето сега… Какво можеш да кажеш за бебето?

Мира: Не съм желана.

Юлияна: Бебето знае ли го?

Мира: Ами това е първата мисъл. Не съм желана.

Юлияна: Така… Причината знаеш ли?

Мира: Не.

Юлияна: Добре, преживявай, усети атмосферата, баба си…

Мира: Аз я виждам баба ми над мен, усмихва ми се, обича ме. Прави ми някакви физиономии, смешни… Много ме обича!

Юлияна: Така. Запомни, че баба ти те обича!

Мира: Сега съм в друга картина. Завила ме е в една тъкана черга и ме извежда навън.

Юлияна: Баба ти ли?

Мира: Да, като на разходка пред къщата. Със шапчица съм. Много съм мъничка.

Юлияна: В този живот ли е?

Мира: Да. Това е този живот.

Юлияна: Ти как се чувстваш?

Мира: Договорът с баба ми е бил… ако нещо се случи непредвидено, тя да ме гледа. С баба ми е бил такъв договора, че тя ще се погрижи за мен.

Юлияна: И тя го е спазила?

Мира: Даааа.

Юлияна: Да разбирам ли, че не е било по договор всъщност тя да те отглежда? По план?

Мира: Не, не, не е било.

Юлияна: Мхм, но е имало резервен вариант? Вероятно се е предполагало, че все пак е възможно?

Мира: Да. Някак си ми олекна като го казах и цялата изтръпнах.

Юлияна: Да. Добре. Водачите да преценяват кога каква картина ще ти дават, каква информация, доверяваме се на тях…

Мира: Сега съм в друг живот. Сега изникна онази жена, която ми показаха като първа картина, жената която е облечена в светлокафяво… като сукман, бели ръкави има… О… тя има шевици по ръкавите. Чак сега получих индикация. Бяла забрадка на главата, на която единия край е преметнат просто през рамото отзад… Ама това е в България пак. Това е българска носия. Цървули с навуща, калцуни виждам, слабичка е …и пак настръхвам.

Юлияна: Чудесно. Отпусни се!

Мира: Жената отива някъде. Носи бохча, ама мъничка бохча, в която знам, че има храна – сирене, хляб, лук, сол… Има и нещо за пиене – айрян като че ли? Не съм сигурна дали е айрян. Може да е прясно мляко.

Юлияна: Добре.

Мира: Върви по някакъв път извън селището. 1812…

Юлияна: Чудесно!

Мира: Това годината ли е?

Юлияна: Да.

Мира: Няма как да е 18-ти декември, защото е много слънчево, житата са узрели, лято е, топло е. Носи храна на някого на нивата.

Юлияна: Добре. Пренеси се малко напред, за да видиш на кого носи храна… сега!

Мира: Не съм много убедена, но сякаш влязох в тялото на тази жена.

Юлияна: Чудесно! Напълно така влез в тялото! Знаеш с всяка дума, която изговаряш оттук нататък, ти ще си все повече и повече тази жена. Гласа… (прекъсва ме).

Мира: Носи храна на мъж, който изключително много ми напомня на моя баща от този живот, ама не знам в какви взаимоотношения са там.

Юлияна: Мхм… Постепенно ще си спомниш.

Мира: Аааа… има и менче с вода. Поливам му и той си мие ръцете. Сега видях менчето. По-скоро аз като го вдигнах с дясната ръка да му полея с менчето, за да си измие ръцете и то издрънча.

Юлияна: Чудесно! Добреее. Преживяваш, усещаш, виждаш, знаеш. Ти си тази жена. Горе-долу на колко години си?

Мира: 20-23 най-много. В този диапазон. Не мога да кажа точно.

Юлияна: И как се чувстваш в присъствието на този мъж?

Мира: Уютно ми е, грижа се за него, радвам му се, щастлива съм в неговото обкръжение и той също… Ама той ми се вижда доста възрастен този мъж. Не е на моята възраст. Има прошарена коса сякаш…

Юлияна: Добре. Бавно и постепенно ще си спомниш в какви взаимоотношения сте…

Мира: Пак ми е баща да, баща ми е. Не ми е съпруг.

Юлияна: Ахааа. И явно се разбирате?

Мира: Да.

Юлияна: Добре. И хайде да видим какво друго ще ти покажат водачите от този живот? 3- вдишваш, издишваш с твое темпо…

Мира: Всички бягат от нивите нанякъде.

Юлияна: Бягат?

Мира: Да. Нещо се събират в селото на площада. Някаква война е започнала и мобилизират мъжете. Като доброволци нещо, който има желание. Татко тръгва и той. Аз го изпращам, мятам му една кърпа, закичвам го с цвете (плаче) и го изпращам. Той тръгва с една такава торбичка – проста, с дълга дръжка. Страх ме е, че няма да се върне.

Юлияна: Добре. И проследи живота си след това! Той тръгва, а ти къде се връщаш, с кого живееш?

Мира: Не виждам никой друг. Сякаш съм останала сама.

Юлияна: Мхм. Горе-долу на каква възраст си?

Мира: Ами същата. Аз като го изпращам се прибирам у дома и там няма никой.

Юлияна: Опиши дома си.

Мира: Селски дом с дървени полици и върху тях наредени някакви неща, маса, два стола, нар, така ми идва… не легло, а нар, печка… Обикновен дом, не е някакъв богат. Нивите са ни богатството, хляба. С тях се издържаме, но не сме богати, но не сме и бедни, т.е. имаме всичко, което ни е нужно.

Юлияна: Виж се същия ден на вечеря!

Мира: Аз друг момент виждам. Има някакъв ратай, който съм наела да ми помага, който не знам по каква причина не е заминал на фронта. И… много се харесваме двамата. Около 25-годишна съм вече. Виждам дори как той като идва и аз се срамувам, и навеждам глава надолу. Да, толкова много ме е срам (смее се). А… аз го познавам този ратай.

Юлияна: Знаеш кой е?

Мира: Това е дядо ми от този живот, по майчина линия.

Юлияна: Ахааа… пак той.

Мира: И тогава обаче пак е бил такъв красавец, както и сега.

Юлияна: Ха така.

Мира: Много е красив.

Юлияна: Добре. Проследи живота, водачите да ти дадат друга картина.

Мира: На сватбата нямам нито баща, нито майка, нито баби, всички са починали. Останала съм сирак. Има там някакви лели, стринки, обаче аз не ги интересувам. Те не се интересуват от мен.

Юлияна: Спомни си каква е причината? Майка ти кога е починала? Как?

Мира: Дава ми се, че при раждането.

Юлияна: Аха, а баща ти?

Мира: Той ме е отгледал. До някое време с помощта на баби, а после вече бабите ги е нямало. Сам ме е отгледал общо взето…

Юлияна: А той кога почива?

Мира: Ами там го убиват… на фронта.

Юлияна: Не се връща от войната?

Мира: Не, не се връща и на мен ми е много мъчно на сватбата, че той не може да ме види като булка. Интересно, но аз като съм булка съм с червено покривало на главата, което има мъниста. Има и зашити златни монети по него… като червено було. Не с бяло, а с червено съм. Явно такива са били обичаите.

Юлияна: Мхм. Да. Тогава горе-долу в кой край на България си живяла?

Мира: Момент. Умът ми се включи. Усетих го.

Юлияна: Успокой ума! Няма да търсим в кой край на България е било това. Не е толкова важно в крайна сметка…

Мира: Тракийска ми е носията. Това мога да кажа.

Юлияна:  Мхм. Отпусни се, преживявай, колкото можеш разказвай, каквото знаеш това!  Не се напрягай за излишни подробности, за излишни неща. Ти си с червено покривало на главата…

Мира:  Момент… сега ме пращат на черната книга.

Юлияна: Добре. Тя пак ли е със златни букви или изглежда по различен начин?

Мира: Сега ги виждам като сребърни. Боже, не е и сребро това. Някаква боя е. Ще гледаме “Живот -1” от тази книга, а от кафявата книга гледахме “Живот -5”, обаче не знам кой е живот 5 дали първия или втория? Това не знам.  Отварям книгата. Боже, то и на първата страница пише живот -1 (смее се) с черни букви.

Юлияна: Тази книга дебела ли е или тънка?

Мира: Доста е дебела. Почти колкото кафявата.

Юлияна: Добре. Вдишай, издишай! Свържи се само и единствено с черната книга, с живот – 1. Ще преброя от 3 до 1 и когато кажа 1, ще имаш случка.  3 – просто се отпускаш, позволяваш спомени, образи, емоции или нещо друго, което не назовавам свързано с живот-1 в тази книга, бавно и постепенно да започне да се възстановяват, 2- мислено се пренасяш в онова време и пространство, 1- имаш спомен сега!

Мира: Мексико, Мексико.

Юлияна: Така. Чудесно.

Мира: Аз виждам отново същата сцена, която видях в съня си и тя пак е черно-бяла. Вървя по улицата на някакъв… някакво селище, то дори не е град. Къщите са отгоре плоски, нямат покриви и са измазани като с кирпич (с глина). Едни такива, ниски малки къщи. Прозорците им приличат повече на дупки, отколкото на прозорци. Вървим… Няма никаква настилка по пътя.  Ох, много е кално, кално е, хлъзга се.

Юлияна: Така. Ти как се чувстваш?

Мира: Ама аз съм боса. Защо съм боса? Калта е студена, неприятна такава.

Юлияна: Ти горе-долу на каква възраст си?

Мира: 7-8 години.

Юлияна: Мхм. Момиче, момче?

Мира: Момиченце съм, с някаква опърпана рокличка, такава овехтяла. Не мога да разбера цвета. Аз виждам всичко в черно-бяло, но рокличката е с дълъг ръкав. О… имам и някаква шапка на главата, ама защо съм боса?

Юлияна: Ще разбереш постепенно.

Мира: Оуу… имала съм нещо на краката, но то е останало в калта. И сега баща ми се е навел и се мъчи да ми извади обувките от калта.

Юлияна: Аха. Успява ли?

Мира: Успява, ама и те са хлъзгави вече. Баща ми е много висок или просто защото аз съм малка, го виждам висок. Държи ме за дясната ръка. Вървим двамата. Той ми казва, че ще се върне: „Чакай ме тук! Аз ще се върна. Отивам на едно място да говоря с един човек.“ Аз оставам там да го чакам. Започва да се смрачава. Излизат бездомни кучета по улиците, оголват зъбите, лаят по мен. Тръгвам да търся баща си, защото ме е страх от тези кучета. Хората са изпокрити. Всички са се прибрали по домовете, само аз съм навън. Няма никой на улицата… аз и кучетата. Вървя по пътя, слизам по нещо като изсечени стълби в пръстта. То и камъни няма сякаш по стълбите. Стигам до края на платото. Градът се намира върху някакво по-високо плато и виждам, че баща ми ме е изоставил. Той се отдалечава (плаче). Чувам кучетата зад себе си. Те ме нападат, нападат ме и аз в стремежа си да се предпазя от тях и да избягам, подхлъзвам се, падам от това плато и умирам на място. Ох… олекна ми. Много ме беше страх от тази картина… Какво точно е било?

Юлияна: Добре.

Мира: Издигам се нагоре… много бързо. Много бързо се движа. Някой ми маха с ръка. Някой е дошъл да ме посрещне. Беловлас старец, с бяла роба, държи гега и ми маха да отида към него.

Юлияна: Мхм. Отиваш ли?

Мира: Да. Той ми се радва и казва: Нищо, нищо, следващия път.

Юлияна: Какво има предвид?

Мира: Страх от изоставяне ми каза. В този живот май нарочно съм била изоставена.

Юлияна: Така. Каква е целта?

Мира: Да се преборя със страха от изоставяне.

Юлияна: Ти си го имала преди това?

Мира: Не. Това е първият живот, в който ме изоставят, началото, първия живот. Те всъщност не са очаквали кой знае какво от мен, отведнъж да станат нещата.

Юлияна: И затова те изоставят и набързо умираш?

Мира: Ами не. Умирането не е било планирано. То просто така се е случило, че аз в стремежа си да се предпазя от кучетата, да не ме разкъсат, съм се подхлъзнала и той затова казва: Нищо, нищо, следващия път.

Юлияна: Ясно. А кой е пожелал всъщност тази поредица, това изоставяне да се преживее. Кой го е поискал? По чия идея е?

Мира: Аз съм го поискала, душата ми.

Юлияна: Причина?

Мира: Любопитство, опитност…

Юлияна: Точно така.

Мира: Да преживея опитността на някой друг. Някой ми е разказал… ох, цялата настръхнах. Някой ми е разказал, че е бил изоставен и аз веднага пък да видя какво е това нещо (смеем се и двете).

Юлияна: А, честито!

Мира: И сега ми дават цифра 9. Девет живота съм го отработвала това изоставяне.

Юлияна: Чудесно! И девет трябва да е последният живот от черната книга? Така ли?

Мира: А… странно. Сякаш ми показват, че и черната, и кафявата книга са ми свързани с този урок, само че в черната книга съм отработвала, като че ли с други души. И ми се дава индикация, че аз съм го отработила този страх вече, в този живот.

Юлияна: Този кой е? Деветия или десетия?

Мира: Деветия трябва да е, не знам. Ама как така един урок в две книги? Май съм награбила много уроци под мишница от няколко книги в този живот.

Юлияна: Да. Май има нещо такова? Нищо, искам малко да си починеш първо.

Мира: Ама те ме люлеят през цялото време. Аз си почивам.

Юлияна: Аха… добре.

Мира: Люлеенето понякога е наляво-надясно, понякога като вълнички от краката към главата. В момента се засилва и все едно ме люлее махало. Аз съм като едно махало на часовник.

Юлияна: Чудесно. И каква беше причината да ти се покаже черната книга? С какво животите в черната книга са важни за настоящия ти живот? Какво е добре днес да осъзнаеш?

Мира: Че съм преживяла страха от изоставяне. Осъзнала съм, че мога и сама.

Юлияна: Кога си се справила и благодарение на какво?

Мира: Благодарение на много души. В черната книга само с този урок приключвам, а в кафявата книга имам още работа.

Юлияна: И искам да попитам за картината в началото на тази Регресия, когато ти се пренесе в къщата на баба ти и там бебето преживява изоставяне от майка си, или от кого? Каква е причината? Дали е било планирано?

Мира: Не знам. Нещо не мога да разбера…

Юлияна: Добре… Вдишай, издишай! 3- може би за кратко да се пренесеш на мястото, където се подписват договорите, 2- мислено се пренасяш там и си спомняш договора за настоящия ти живот. Каква е причината бебето…

Мира: Стана ми студено на тялото. Защо ми е студено?

Юлияна: Не зная. Допускат ли те на мястото на подписване на договорите или е рано?

Мира: Мисля, че не. Виждам го мястото, показват ми го къде е, но го виждам в далечината. Тоест, аз не съм там.

Юлияна: Разбрах.

Мира: Имаме явно по-важна работа днес… друга.

Юлияна: Добре. Връщаме се на плана. Значи ти видя дотук, че си отработила страха от изоставяне, черната книга, все едно е приключено. И ще преброя от 3 до 1, и когато кажа 1, ще имаш картина, това което водачите ти дадат. 3 – вдишваш, издишваш с твое темпо…

Мира:  Върнах се в живота на момичето.

Юлияна: От кафявата книга?

Мира: Да. Момичето с тракийската носия, която е много щастлива в този живот. Виждам я. Този живот също е свързан с изоставянето. Ето пак се получава така, че баща ми загива, а аз оставам съвсем сама, но съм намерила щастието си с любимия мъж. Той ми е помогнал в този живот да не се чувствам самотна. Имаме едно детенце само. Момиченце е.

Юлияна: Познаваш ли момиченцето?

Мира: Голямата ми дъщеря. Като енергия я усетих, докато я държах в ръце.

Юлияна: Чудесно.

Мира: Дава ми се индикация, че през целия живот съм била щастлива. Имала съм и щастлив живот.

Юлияна: Ммм… ето…

Мира: Въпреки, че съм била без родители, съм била изключително щастлива.

Юлияна: Добре. Какво е посланието от този живот към теб? Как си намерила щастието? Как си го постигнала?

Мира: Там за първи път някак си съм осъзнала, че не е необходимо да си заобиколен от много хора, за да бъдеш щастлив. Точно в този живот съм го осъзнала. А в сегашния живот съм надраснала още повече това чувство к вече съм готова да живея, дори и сама. Не приемам напускането на някой човек като изоставяне в момента.

Юлияна: Чудесно.

Мира: С това съм победила страха си.

Юлияна: Мхм… супер.

Мира: Трупане на опит, на душата.

Юлияна: Да, добре. А всъщност кога си създала твоята неувереност и кога се е зародило това, че не можеш да получиш това, което ти се полага?

Мира: Неувереността е от сегашния ми живот. От детството, защото само са ме обиждали, наричали са ме с какви ли не имена (плаче). Виждам дори една сцена, как седим на масата на вечеря и баща ми ме удря с тъпото на ножа по главата, и ме нарича с… Не искам да ги повтарям тези думи.

Юлияна: Не ги повтаряй!

Мира: Те не са ме приели.

Юлияна: Какво?

Мира: Не са ме приели двамата изобщо. Не знам защо. Не ми е било времето ли да се появявам?

Юлияна: Вдишай, издишай.

Мира: Идва ми, сякаш съм била грешка. Това ми изниква, грешка съм била (плаче). В момента усещам една бяла светлина, която идва отгоре…това е Белия ми водач. Дойде да ме утеши. Казва ми: Съжалявам! Не трябваше да стане така! Дава ми любов!

Юлияна: Дойде ли момента да отидем на мястото за подписване на договорите?

Мира: Няма да ходим там, каза.

Юлияна: Няма, добре.

Мира: Достатъчно е за днес, което ми се е дало като информация.

Юлияна: Добре.

Мира: Съжалявам, казва пак.

Юлияна: Какво се е объркало? Нека да покаже, как може да се обърка един живот? Какво е трябвало да бъде? Какво се е объркало?

Мира: Това, че те не са ме приели. Той казва: Ние планирахме с теб те да са твои родители и ти се съгласи с това, обаче те някак си не са ме приели двамата.

Юлияна: Каква е причината? Хайде да видим. Да видим Висшите им азове и техните гледни точки. Духовния водач съгласен ли е?

Мира: Те не са ме познали, че съм от това семейство.

Юлияна: А какво са си мислели за теб? Усети Висшия аз на майка ти, душата.

Мира:  Дава ми се, че те не са ме разпознали.

Юлияна: Как е възможно?

Мира: Приели са ме като чужда. За духовното семейство става въпрос.

Юлияна: Каква е причината?

Мира: Аз съм дошла в това семейство от другаде, за да внеса баланс. Нещо като обмяна на опит. Нещо такова. И баба ми още от идването ми в това духовно семейство е поела отговорността и грижата за мен, да ме обича и да ме пази, тъй като тя е като най-старша душа.

Юлияна: Искам да си спомниш от момента на планиране на този живот, дали се е предполагало, че е възможно и да не те приемат?

Мира: Да. Предполагало се е.

Юлияна: Ти си била наясно? И си приела варианта?

Мира: Да. Получих сърцебиене в момента, когато говорим за това.

Юлияна: Каква е причината ти да приемеш и това предложение, и този възможен вариант?

Мира: Не съм искала. Не съм искала. Това не съм го искала аз.

Юлияна: Ти какво си искала?

Мира: Да ме приемат.

Юлияна: Тогава какво се случва? Нека Духовният водач да ти помогне да си спомниш. Ти не си искала, имало го е като вариант и какво се случва? По чие настояване си в този живот, в такъв случай?

Мира: Съветът го е решил. Всичките души.

Юлияна: Така… Причината? Защо точно ти да си там?

Мира: За да ускорят минаването на този урок – страх от изоставяне. Да ускорят процеса, т.е. те са искали да ми помогнат по-бързо да го премина. Направили са го за добро.

Юлияна: Успели ли са?

Мира: Да. Успели са. Получило се е.

Юлияна: Чудесно! Чудесно! Значи, един вид те не е трябвало да те приемат. Ако те са те приели, ти е нямало да можеш да си довършиш урока.

Мира: Да, обаче аз съм в това духовно семейство от много години, много прераждания. Не ми е това първото. Това ми казват.

Юлияна: Да, но благодарение на това, че не са те приели излиза, че ти си успяла да приключиш с този урок.

Мира: Да. Така е. Благодаря! Олекна ми на душата, че съм минала един урок. Много благодаря на Белия водач за това, че е тук. Много му благодаря! Покланям му се!

Юлияна: Аз също благодаря!

Мира: Гали ме по главата пак, благославя ме! Много ме обича!

Юлияна: Почини си малко.

Мира: Тръгва си, маха ми за довиждане.

Юлияна: За днес това ли ще бъде?

Мира: Да. Напълно достатъчно е, каза. Смее се.

Юлияна: Добре. Ти имаш ли въпроси към него?

Мира: Не.

Юлияна: А имаш ли други въпроси? Ние не работихме за неувереността ти.

Мира: Ооо… неувереността, другия път. Тя също е свързана с този страх, каза. Те са свързани нещата.

Юлияна: Искам малко да се издигнеш над историята в кафявата книга и да ми кажеш живота на тази жена с какво е важен за настоящия ти живот?

Мира: Сякаш ми се казва, че и в този живот мога да бъда щастлива, независимо от всичко, което съм преживяла.

Юлияна: Запомни го! Запомни го с тялото, ума, емоциите, запомни го по всички възможни начини!

Мира: Люлеенето намаля.

Юлияна: Така… и преди да те изведа… за черната книга, живота в черната книга… с какво беше важен за теб?

Мира: Искаха да ми покажат, че съм усвоила един урок в този живот. Придобила съм опитност, сякаш… нищо не е напразно, което ми се е случило. Всяко нещо има причина.

Юлияна: Запомни го! И така… Искам да направиш мислен преглед на преживяното и да ми кажеш, ако имаше най-важно послание, то как би звучало?

Мира: Бъди щастлива!

Следва извеждане от процеса…