Имало едно време Цар и Царица. Те били бели като снеговете в планината, румени като бистър изворен поток.
Ще речете: Руменина? Поток? Какво общо имат?
Ами погледнете потока по време на изгрев и ще разберете. Това е най-здравата, най-красивата утринна руменина, съществуваща на света. От нея блика устрем, ентусиазъм, здрав смисъл във всяко едно направление от живота. Утринната свежест на потока е онази здрава руменина на детските бузи, за която малко или много ние самите мечтаем. 🙂
Та нашите Цар и Царица имали свежестта на пресния планински сняг и руменината на утринния планински поток. Те били щастливи, богати и всичко от този род, което е характерно за служебното положение, което заемали.
Но не го осъзнавали. Те дори не подозирали каква прелест и очарование са те самите. Наистина, хората и птичките около тях постоянно им го казвали и показвали, хвалели ги, възхвалявали ги, прекланяли се пред осанката и красотата им, но Царя и Царицата не им вярвали. Те си мислели, че това са измислици, скалъпени в името на доброто съществуване на Царството. Живеели в свой собствен свят от илюзии и всекидневно и ежечасно се опитвали да станат наистина добри и свежи, за да отговорят на очакванията на поданиците. И така се нижели дните, месеците и годините … Всеки бил в собствения си свят от илюзии и мечти …
Докато един ден през Царството минал странник – богат и напет юнак. Погледнал той Царя и Царицата, поклонил се и рекъл:
– Защо сте се умислили, драги? Какво ви тежи на сърцето? Я какви сте омайни и красиви, колко ви обича народа, Царството ви е разкошно – красиво и богато! А вие не се връзвате с всичко това! Все нещо мислите, умувате, пресмятате. Какво ви тежи?
– Че не сме достатъчно добри и не заслужаваме богатството и красотата, които са ни дадени. – рекли Царя и Царицата и въздъхнали.
– И не го казвате само за да ви съжалявам, нали? – за всеки случай попитал юнака.
– Не … – въздъхнали още по-тежко Царя и Царицата – Това усещане за несъвършенство не ни дава и миг покой. То ни измъчва, то ни погубва, то вече започва да ни се отразява. Даваме си сметка за това, искаме да го променим, но не можем. – и свели тъжен поглед надолу.
– Да … – рекъл странникът – човешката природа е двуяка. От една страна е винаги едно, а от друга – друго. Не винаги логиката и ума помагат, не винаги намират изход и решение. Знаете ли какво? – Ще ви помогна. 🙂
И ги завел в най-тъмния килер на двореца, нацапал лицата им, сменил дрехите им – облякъл ги като просяци – в дрипи, непрани от години. Това сменило облика им, но не сменило душите им. Засмели се Царя и Царицата от сърце и се впуснали в най-дивото и невероятно приключение – излезли от двореца и заровили в боклуците. Детското в тях се събудило и взело превес. Били щастливи – също като малките деца, които с удоволствие цапкат в локвите и се цапат. Това изчистило душите им и прояснило умовете им.
И тогава пред тях застанало малко дете с думите:
– Вие пък откъде се взехте такива? В Царството от години няма такива като вас. Нашите Цар и Царица изискват да сме сериозни, чисти като сълза, както в душите, така и в делата си! Тук няма мърляви и грозни просяци като вас!
Спогледали се Царя и Царицата и прихнали да се смеят. Заподскачали лудо, завъртели се в танц, свалили маските и дрехите и остали в своето великолепие. И издали указ:
От днес нататък заповядваме
всеки ден някой да се цапа и да скача в локвите!
Или в каквото си там поиска!
Смехът и веселието са задължителни!
Поне по половин час на ден се смейте
и вършете глупости като малки деца!
С обич: Вашите Цар и Царица
И тъй като била отдавнашна практика Царя и Царицата да спазват собствените си нареждания, то те също станали весели и щастливи по един земен и истински начин.
Бъдете и вие щастливи във вашта уникалност!
Обичам ви и ви боготворя!
Бог – с любов