Имало едно време един цар и една царица. Те били щастливи, те били богати, те били честити. Само дето Царя и Царицата си имали един проблем: не винаги умеели да се изразяват добре и да се разберат един друг. Днес например Царя казал:
– Искаш ли да отидем в гората за дърва?
А Царицата се изплашила, пребледняла, не могла дъх да си поеме от ужас и почуда. “За какви дърва си мисли тоя? Каква ли глупост е намислил? Какво го прихвана? Дали пък не е решил да ме убие в тъмната гора?” – и всякакви мисли от този род, всеки един от вас може да си ги досъчини, минали през ума ú, 🙂 да, да, по същия начин, по който го правим постоянно в нашето ежедневие.
Та да се върнем към Царя и Царицата.
Стоят си те в един прекрасен ден на двора пред двореца, разговарят за най-обикновени, делнични неща и всеки е потънал в собствените си мисли и илюзии. Стоят и си говорят. През това време пред тях минава катеричка – съвсем мъничка, сладичка и пухкава. Зарадвала се Царицата и поискала да я хване, да я погали и тръгнала към нея. Катеричката, естествено, избягала и се скрила в близката гора.
– Искам да отидем след нея! – възторжено казала Царицата – Искам да видим къде живее, с какво се храни и как преминават дните ú.
Речено-сторено. Съгласил се Царя (все пак той уважавал своята Царица) и тръгнали да дирят катеричката. Да, 🙂 сега вече на всеки един от вас му е ясно, че идеята била повече от глупава, но нали се досещате, че Царя и Царицата не били на това мнение.
Тръгнали те двамата, обули удобни обувки, облекли подходящи и топли дрехи, взели и двама слуги със себе си. Изобщо, получило се нещо като поход. Вероятно са си взели и храна, макар, че не е задължително.
Вървели, вървели и за всеобща изненада намерили дърво с хралупа, а вътре в нея шумолели малки катерички 🙂 – бебетата на нашата познайница. Те чакали майка си да ги нахрани. Зарадвала се Царицата, зарадвал се и Царя, зарадвали се слугите и седнали до дървото, за да наблюдават катеричката. Искали да видят какво ще се случи. Седели и чакали, седели и чакали, а денят се сменил с нощта, нощта с ден и т.н. А от катеричката нямало и следа. “Какво ли се е случило с нея? Да не би да се е загубила?” – озадачила се Царицата и започнала да се оглежда. И тогава я видяла – малка, изплашена и уморена да стои на близкото дърво. “Явно не смее да се доближи – досетила се Царицата – Защо ли е така?” – и започнала да мисли какво да прави. Мислила, мислила, но за всеобща наша изненада изобщо не се досетила, че причината за уплахата на катеричката е именно тя самата. Катеричката стояла на дървото уплашена, а малките ú дечица вече прималявали от глад и жажда.
Тогава наблизо минал дървар, видял чудещите се и недоумяващи в своята глупост хора и им казал:
– Мили хора, защо сте застанали до хралупата и пречите на горката животинка да нахрани рожбите си? Защо стоите на пътя ú, защо сте го препречили?
Запремигвали Царя, Царицата и слугите им, учудили се и се отдръпнали настрани. И с очите си видели промяната – катеричката се стрелнала, почти полетяла към хралупата. Направо чули сърцето ú, усетили обичта ú, разбрали грешката си. Осъзнала се Царицата, поклонила се и рекла:
– Извинете, мили мои, глупостта, която сторих. Извинете ме за любопитството, извинете ме за намесата в личния ви живот. Извинете ме, че наруших святостта на личното ви пространство.
Поклонила се още веднъж и се оттеглила в покоите си. И тогава сякаш чула глас – ярък и звънък:
Не се страхувай, мила, всичко е наред. Човешката природа е любопитна, уникална, съпричастна. В любопитството си хората наистина извършват глупави постъпки, но веднага, щом ги осъзнаят, спират.
Това е, мили мои, училището на живота. Лека нощ и приятни сънища.
Снимка: Интернет