Живял е Цар велик. Могъщ е бил. И богат. Изглеждал e щастлив.

В прекрасните палати Принц се появил. Бил щастлив

“Нещо дръзко има в него – мислел Царя. – Нещо твърде дръзко! Та той е само Принц! Мигар може с мене да се мери?”

А Принца мирно е седял, оглеждал се е само. Бил и благ, и любопитен – като всеки млад човек.

Царя не се стърпял:

– Какво не е наред? – попитал хладно.

– О, какъв прекрасен дом! И светъл, и уютен! Мечтая за такъв!

– Дом? – сухо казал Царя – Дом! Та това е замък, изграден от камък! Светиня той е! Какъв ти Дом!

– О, – възкликнал тихо Принца – с тоз уют е Дом-мечта!

– Не, не е. – въздъхнал тихо Царя – Моят Дом е в моето сърце. Това е просто замък.

– Моля? – учудил се и Принца – За какво е тоз разкош? И таз позлата в целия Дворец?

– Да го пипна аз не смея – споделил е Царя. – В туй не се живее.

Излезли те навън, на прекрасната поляна, пред двореца царски.

– Погледни двореца! – рекъл Принца – Колко е прекрасен!

– Но аз се чувствам зле във него – тихо казал Царя.

– Защо? Поради каква причина?

– Просто ми е зле – потропнал Царя.

“Как да разбере тоз младеж прекрасен? Млад е още той. Мисли си, че в злато би могло добре да се живее. Та златото е хладно, метал е то, студ от него лъха. Показност това е. На мен ми липсва топлина.” – помислил тъжно Царя. Само тихо е въздъхнал. В двореца се прибрал. Било е тъмно. Свещите горяли, но пламъкът им слаб е бил. Студено му било; студено, тъмно. Тъжен Царя бил.

Принца е потеглил, пътя продължил. Учуден си помислил: “Тоя Цар не е наред! Тука нещо има! В този чист, просторен, светъл дом какво му е на Царя!?” И се отдалечил. Обърнал се назад замъка да види. И видял: светлини безбройни, прозорците осветени са били. А Царя тъжен бил, дори самотен.

“Какво му става?” – чудел се е Принца. Но Принц нали е бил, и млад, така и не разбрал: Видял е външния му блясък, студа не е усетил. А Душата иска топлина.