ПРИКАЗКА ЗА СЛЯПАТА ЯРОСТ

ПРИКАЗКА ЗА СЛЯПАТА ЯРОСТ

Живели някога Цар и Царица. Те били богати и щастливи, били много обичани. Но си нямали детенце, което да тича из стаите и да огласява двореца със звънкия си глас.
Един ден пред двореца застанала стара, престара баба, с изкривени ръце и крака, с беззъба уста, цялата набръчкана от белезите на годините.
– Мили родители – рекла тя – къде е дъщеря ви?
Царя и Царицата скочили като ужилени – старата жена, все едно, че бръкнала с пръст в раната им.
– Как се осмеляваш, зла вещице, да ни говориш така? – изфучал с гръмкия си глас Царя. – Коя си ти, та да си позволяваш такова дръзко поведение?
– Аз съм Магьосницата от Тъмната гора – рекла невъзмутимо възрастната жена и дори не трепнала – и много добре зная, че имате дъщеря. – Стояла тя и гледала Царя право в очите.
– Откъде знаеш? – изкрещял Царя.
– Зная – отговорила все така невъзмутимо старата жена.
И отминала…
Минало известно време и Магьосницата отново се появила. Този път изглеждала като принцеса с бяла красива кожа и с феерични дрехи.
– Къде е дъщеря ви? – задала същия въпрос на Царя и Царицата.
– Ето тук, в двореца – троснал се Царя, побелял от яд.
– Искам да я видя.
“Е, това вече е прекалено. Що за нахалство, що за дебелоочие! Сега ще й дам да се разбере!” – казал си той и повел блестящата фея към двореца. Влезли в най-голямата и красива тронна зала, там където Царя се чувствал силен и могъщ и се огледали.
– Тате, тате, откога те чакам – изчуруликало звънливо детско гласче и едно малко момиченце изприпкало към него за прегръдка. Царя се стъписал, пребледнял, задишал учестено.
– Коя си ти? Какво правиш тук?
– Аз съм твойта дъщеря Мелинда. Живея тук. От години чакам да ме намериш.
Запремигвал Царя – хем от една страна знаел, че няма дъщеря, хем от друга се почувствал силно привързан към малкото момиче.
– Какво да правя – попитал той прекрасната Царица, която стояла до вратата и се любувала на малкото прелестно създание. Тя толкова много жадувала за дете, че като видяла мъничето, начаса се влюбила в него. И без много да му мисли, го взела на ръце, прегърнала го, целунала го и заплакала.
– Защо плачеш, мамо? – изчуруликало детето.
– От щастие, мила, от щастие. Толкова години те търся, толкова години те желая. Ела съкровище, ела, мила моя ненагледна!
А Царя потъмнял като градоносен облак, буря се завихрила в главата му, светкавици излезли от очите му.
– Ах, ти невернице, как смееш?! Какво си направила?
И в сляпата си ярост захвърлил и двете в тъмница. Оковал ги във вериги и заповядал да им носят само хляб и вода.
Помръкнала Царицата, не можела нито да яде, нито да пие. Плачела горко по цял ден, но и се любувала на детето. И една лоша мисъл към Царя не минала през главата й. “Какво направих наистина, какво направих! – мислите й се блъскали като морска буря. – Как да поправя стореното? Как? Толкова много обичам това дете, толкова много искам тя да ми е дъщеря! Толкова много обичам и Царя! Не бих го наранила по никакъв повод. Милия! Какви ли черни мисли бушуват в него, какви ли огньове пламтят в съзнанието му?” – тъгувала Царицата. Тъгувал в това време и Царя. Чувствал се безкрайно нещастен и наранен.
“Аз толкова много я обичах, а тя да ме измами така подло.” – мислел той. В сляпата си ярост бил като подивял – брадясал, с изцъклени очи, с обезумял поглед, треперещ.

Магьосницата от Тъмната гора виждала как Царицата линее за щастието си, как Царя се погубва от собственото си неверие и решила да се намеси.
– Какво направи, нещастнико? – изфучала ушите му – Какво направи? Защо не прегърна щастието, което те споходи, а го отпрати с лека ръка?
– Какво ти щастие? Та това си е открита измама!
– Как разбра? Ти поговори ли с Царицата, попита ли я какво се е случило, та побърза да я съдиш, невернико? – фучала Магьосницата – На какво основание взе това прибързано решение и я окова във вериги тогава, когато тя беше най-щастлива?! Това ли е любовта ти, това ли е обичта ти?
Царя се замислил. Събудил се от кошмара си… Разтъркал очи, раздвижил се, започнал да диша по-дълбоко и по-спокойно. Свежият глас на Магьосницата прояснил главата му. Събрал си мислите си и въздъхнал. Спомнил си щастливите дни, прекарани с любимата му Царица, спомнил си огромното желание за дете. И осъзнал, че всичко, което се случило, било повече от прекрасно. “Какво значение има чие е детето, ако то допълни нашето щастие?” – рекъл си той и отишъл лично да отвори килията.
– Скъпа моя, Царице – рекъл Царя и коленичил – извинявай за грубата проява на сляпата ми ярост! Извинявай за развилнялата се черна омраза! Моля те да ми простиш!
– Мили мой, благодаря ти, че дойде. Простен си. Но толкова много обичам това дете от мига, в който го зърнах, че за него съм готова да понеса и най-тежките изпитания. Искам тя да бъде наща дъщеря.
– Така да бъде! – рекъл Царя и освободил Царицата и Мелинда.
Прегърнал ги, прибрал ги и заразпитвал детето как се е озовало в двореца. Историята се оказала банална – детето си имало родители, които го боготворели, но наскоро починали. Те били от слугите на Царя и Царицата. В играта си, то се заблудило и объркало стаите. Толкова много жадувало за родители, че наричало всеки човек, когото види “мамо” или “татко”. Тези думи поддържали жив спомена за родителите му, за обичта, която те успели да му дадат приживе.
– Ще ми станеш ли татко? – попитала накрая невинната душица.
– Да, миличка! Да! – разплакал се Царя.
Прегърнал Царицата и мъничето и до края на живота си помнел урока, който бил научил:

Винаги прощавай, винаги се доверявай на най-обичаните от теб хора, иначе ще превърнеш живота си в Ад.

Илюстрация: Ина Ангелова,  Fb: Arch Angelove

 

Leave a Reply

Close Menu