ряпа

Ряпа Червенушка и вълшебната гора

 

 

Имало едно време една Ряпа. Ряпа Червенушка я наричали децата от улицата. Обожавали да играят с нея. Търкаляли я, подхвърляли я, побутвали я и всичко друго, за което се сетели.

Един ден обаче слънцето помръкнало, тъмни облаци покрили небето, появили се гръмки светкавици. Изплашили се горките деца, чудели се къде да се скрият — толкова бързо се променило времето. „Ами сега какво ще правим?“ — мислели те. Миро, най-дръзкият от децата, грабнал Ряпа Червенушка под якето си, а тя проговорила с човешки глас:

Здравейте, мили дечица! Аз съм вашето Слънчице! Ще осветя душите ви, ще сгрея сърцата ви. Сега ще ви стане топло и хубаво.

Това пък какво беше?“ — спогледали се децата и още повече се уплашили. Не можели (или не смеели — кой знае?) да направят и крачка нанякъде, не могли да помръднат.

Аз съм тук, деца мои! Няма от какво да се боите — продължавала да говори Ряпа Червенушка — Тук съм, за да ви помогна. Ще се справите с уплахата си. Няма от какво да се страхувате, повярвайте ми.

Как да ти повярваме? — едва проговорили децата — Това, което се случва не ни е познато. Ти ни плашиш.

Няма нищо страшно. Хванете се за ръце, наредете се в кръг и се усмихнете. Погледнете прекрасното време. Усетете капките на дъжда. Чуйте гръмотевиците. Огледайте се. А сега погледнете мен — виждате ли нещо страшно? Спрете да повтаряте, че е невъзможно и ме погледнете! — настоявала ряпата.

Осмелили се децата и изпълнили заръката — наредили се в кръг, хванали се за ръце, усмихнали се и отворили очи. „Уауууу — казали те като един — Какво е това? Къде се намираме?“ — и поискали да си разтъркат очите, но не посмели да си пуснат ръцете.

Добре дошли, мили мои, в Света на Приказките! Тук всичко е много красиво, тук е прекрасно, всичко е възможно! Трудно може да се опише с думи. Това е полета на въображението. Тук всеки от вас може да вижда и да усеща света по своя начин! Тук няма две еднакви преживявания. Насладете се на мига, мили мои, и се отпуснете. Усетете го!

Ахнали децата, отворили широко очи и се заоглеждали — имало ярки звънчета, прелитащи феи, омайни дървета, сияйно слънце, светещо с особено ярка светлина. Птиците били уникално красиви. Децата се почувствали добре, били защитени. Усетили се на крилата на приказката.

Искаме да полетим — казали децата като един. И нали е приказка, чудото се случило— сякаш някаква невидима сила ги понесла над гори и поля, над тучни ливади, над морета и океани. Всичко било вълшебно, било приказно красиво. А усещането за лекота и щастие било впечатляващо.

Мироооооо, къде си? — отекнал дрезгав глас и децата се събудили. Вълшебството свършило. Те се приземили и отново се оказали на тяхната улица, с тяхната Ряпа Червенушка. Спогледали се, усмихнали се и прихнали да се смеят. Спонтанно заразказвали — кой какво е видял, кой какво е усетил. Всеки бързал да разкаже и никой никого не изслушвал.

Миро, Мироооо — отеквал майчиният глас.

Уф, идвам де — отговорил той и неохотно тръгнал към вкъщи. Децата останали още малко заедно и също се разотишли.

А кой какво е разказал, кой какво е видял, ще разберем утре вечер.

Лека нощ, мили мои, и сладки сънища!

Разказът на Миро

Видях море от любов. Това море беше вълшебно, красиво, омайно. Всички хора се обичаха, помагаха си, веселяха се. Дори тези, които бяха на работа, бяха прекрасни и щастливи. Всеки се занимаваше с любимите си неща. Хората не знаеха, че работят — те просто правеха това, което обичат. Имаше приказни феи, повечето от тях с красиви, искрящи светлосини рокли. Те имаха невидими пръчици и леко потупваха с тях децата. Ако видеха омърлушено или хленчещо дете, отиваха при него, докосваха го с пръчицата и му нашепваха:„Обичаме те, миличко, с теб сме.“ Детето тутакси се усмихваше, протягаше ръчички и те го вземаха във вълшебната си прегръдка. Детето заспиваше успокоено, засияло от щастие, като

понесено на лодка по синия безкрай. Тогава се превръщаше в ангелче и политаше в света на своите сънища.

Разказът на Ани

В моята история видях приказна гора, с невероятни лилави дървета, с изкривени стъбла,с възлести клони. Те говореха, те се смееха. Целите се движеха, огъваха и разгъваха. Само корените им не мърдаха — бяха здраво захванати за земята. Говореха и разказваха, разказваха странни истории за феи и джуджета, за реки от злато, за птички с невероятни цветове, за животни, които се обичат едни други, за миналото, настоящето и бъдещето си. Не можах всичко да разбера, защото говореха на странен език и почти шепнеха. По-скоро усещах, това което казват, отколкото да го разбирам. Бях лека и окрилена, понесена от танца на думите им. Всичко беше хармония, един общ поток от щастие и любов. Бях част от всичко това. Все още се чувствам така.

Историята на Лили

( най-малката от децата на улицата, мила и чаровна)

Беше вълшебно — изчуруликала тя със звънливото си гласче — Не зная как да го опиша. Първо ме взе една вълшебна фея, понесе ме в ръцете си докато стигнахме до приказен дворец, обкичен с цветя и злато, диаманти и рубини. Беше блестящ, беше цъфтящ, беше огромен и красив, с много и най-различни цветове. Посрещна ни вълшебната принцеса Моргана. Разведе ни из стаите, показа ни вълшебствата. Видях приказни герои, които разговарят помежду си, които се смеят и се веселят. Представете си само — те ме познаха!

Хванаха ме за ръце и ме понесоха на крилете си, полетяхме из стаите, разглеждахме. Колко беше хубаво, колко беше прекрасно! Искам пак да се върна там.

Картина: Ина Ангелова, Facebook: Arch Angelove

 

Please like & share:

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>