Да, аз съм умрял в този живот, защото съм смятал, че точно по определен начин трябва да предам познанието си

Да, аз съм умрял в този живот, защото съм смятал, че точно по определен начин трябва да предам познанието си

Предполагам, че историята на Николай е близка на много хора. Той е притеснителен и трудно общува с хората. Има работа, която иска да смени, но все още не може. Високообразован е и живее с усещането, че не се е реализирал и че няма достатъчно пари. Усеща се като лечител и човек, който може и трябва да споделя своя опит, но се притеснява, че няма да се справи финансово. Дойде при мен, за да намерим липсващото звено.

В края на регресията Николай сподели: Преживях две паралелни реалности с усещането, че всичко това е вярно.

Информацията в тази регресия е представена на много нива – с 2 паралелни минали живота, много символи и метафори. На места текстът е редактиран с цел по-лесно четене.

Заявените от Николай теми бяха:

1.Как да бъда равнопоставен партньор във връзките си с жените, без да ги поправям и лекувам?

2.Искам насоки за професионална реализация.

Поискахме да видим:

Най-важен минал живот, свързан с настоящия.

Информацията дойде от Арката, предшестваща прехода към Вселенската библиотека, мястото където се съхраняват записите от миналите животи. Арката беше бяла, бледо осветена, по-точно беше осветена само дясната половина, лявата беше тъмна.

Ю: Наблюдавай двете половини и ми кажи какви са чувствата, които изпитваш. Първо коя ще наблюдаваш?

Н: Бледата, светлата.

Ю: Добре. Как се чувстваш?

Н: Спокоен. Има много орнаменти по нея, бели фрезки, флорални мотиви.

Ю: Добре. А тъмната?

Н: Неясна, пак има детайли, сякаш е от друг материал, друг камък.

Ю: Как се чувстваш когато си концентриран върху нея?

Н: Малко объркан, малко е неясен и не мога да разбера защо.

Ю: Ти няма да разбираш сега, само споделяш чувствата, после ще разбираш. Искаш ли да разгледаш двете половини?

Н: Да.

Ю: Коя избираш първо?

Н: Да минем отдясно.

Ю: Добре. По светлата?

Н: Има коридор, млечнобял, камъкът е шлифован, приятен е.

Ю: Огледай се мислено и виж или усети има ли някой около теб. Ако има водач, нека да се появи.

Н: Има напред, в далечината. (Николай се доверява и мислено се придвижва напред.) Възрастен мъж, бели дрехи, няма ясен образ, показва ми да тръгна напред, стигаме до някакво по-голямо преддверие, библиотека, много е голямо пространството и трудно се ориентирам, има маса с голяма книга на нея, отворена е, изписана е, орнаментирана, много красива. Пред нея съм застанал.

Ю: Искаш ли да я разгледаш, да я преживееш?

Н: Искам да я разлистя, листата са големи, плътни.

Ю: Какво е чувството, което изниква?

Н: Познато е, познато място, чувствам се добре. Не съм сигурен накъде да разлистя книгата, дали да я разлистя към началото.

Ю: Попитай Водача.

Н: Ще върна малко назад, към началото. (Използвам подпомагаща техника за възстановяване на спомена.) Вечер е, в някакъв град съм, европейски, средновековен, каменни улици, каменни сгради, остри покриви, сам съм, мокро, влажно, на някаква улица съм. Продължавам напред, има голяма катедрала, внушителна е на размери, аз се чувствам доста малък пред нея. Масивна дървена врата, която отварям, тежка е, с обков. Вътре е сумрачно, тъмно, горят свещи, има свещеник, вътре е хладно, минавам покрай пейките, стигам напред към светилището. Там също има книги, свещеникът влиза отзад на амвона, нещо има в книгите, което пише. Отворено евангелие.

 

Ю: С какво тези книги са важни за теб?

Н: Нещо важно има написано, някаква мъдрост, някаква тайна, памет за нещо, което да не се забравя. Чета ги, за да си припомням.

Ю: Какво да си припомняш?

Н: Защо се връщам, какво правя тука. Защото всеки път като се върна не си спомням. Книгите ми помагат.

Ю: Запомни го. Защо се връщаш всеки път тук? Този човек защо се е върнал? Какво си е спомнил?

Н: Той е водач, знае, има опит. Връщам се, защото знам, че повечето хора, които са в този град не знаят… има неща, които не знаят, аз ги знам. Понеже аз ги знам, ми е важно да ги споделя с тях, да ги водя.

Ю: На каква приблизителна възраст си?

Н: Сравнително млад съм, 30-тина години, не повече, което създава недоверие в хората, защото са по-възрастни от мен и са учудени как така аз ще ги водя, как така знам повече от тях. Трудно им е да ми се доверят.

 

Ю: Как минават дните ти? Нека да видим някоя случка от ежедневието ти.

Н: На пазара съм през деня, общувам с хората, пред сергия с плодове съм, обичам плодовете. Има селяни, които донасят онова, което са произвели. Обичам пресните плодове. Пазарувам от тях и същевременно говоря с тях, общуваме. Опознавам ги по този начин, за да ми е по-лесно да се свързвам с тях. Обикновен живот живеят хората.

Ю: А ти? Какъв е твоя живот?

Н: Моят е по-различен, аз съм свещеник.

Ю: А, и затова си в катедралата?

Н: Да. С въже съм препасан, обикновено, конопено.

Ю: Какво друго обичаш, освен плодове?

Н: Мириса на сено, обичам миризмата на сено, на слама. Животни има на пазара. Слънцето също, топлината е важна, усещам контраста със студената и тъмна катедрала.  Оживен е пазара. Добре е да съм сред хората, но съм различен от тях, тъй като те имат други задължения и живеят по различен начин.

Ю: Да разбирам ли, че и Свещеникът има задължения?

Н: Да, аз също имам задължения. Трябва да чета много, да запомня наизуст.

Ю: Как използваш после тези умения? Свещеника как е помагал после на хората?

Н: Води ги, насочва ги. Те също имат трудности в ежедневието си, в отношенията си с хората, с близките си, с изкушенията си, желанията си. Не знаят как да се справят с тях.

Ю: Свещеника има ли такива проблеми? Свещеника как се чувства като такъв?

Н: Трудно е, защото има красиви жени, а неговият живот е посветен на друго и понякога завижда на селяните, защото те се женят, раждат им се деца. Има как да е прост живота им и са щастливи. Той сякаш не е много щастлив. Щастлив е да помага, но не се чувства щастлив.

 

Ю: Виждаш ли паралел с настоящия ти живот?

Н: Да.

В този момент останах с усещането, че голяма част от характера на този Свещеник е пренесена в настоящия живот на Николай и поисках да изследваме причините, довели до трудното общуване с хората.

Ю: Искаш ли да се върнем в този момент от този живот, когато този човек е решил да стане свещеник?

Н: Малко момче виждам, красиво, симпатично, само е, няма родители, не изглежда нещастно. Нямам усещане да се е случило нещо лошо. Минава някаква каруца с хора, които го вземат със себе си и го отвеждат някъде, в някакво училище или приют, където започва да се учи. Там го възпитават, учат го, там се научава да чете, удава му се и го насърчават да стане свещеник, защото е затворено, не общува много с другите деца, не е много общително, самовглъбено е.

 

Ю: Нека да видим каква е причината това дете да е самовглъбено – случка, някакъв момент. Върни се още назад в този живот.

Задавам въпроса, тъй като в предварителния разговор Николай се описа точно като такъв.

Н: Като бебе, всъщност родителите му са починали от някаква болест и още тогава някакво семейство го е намерило. Може би това семейство не го е възприемало като тяхно дете, не са успели да изградят близки връзки. Имали са други деца и това дете е виждало, че по различен начин са се отнасяли с тях, обгрижват ги повече. Хранят се на масата, обикновена, проста къща, дървена маса, дървени купички. Има още 2 или 3 деца, майката е там. Не виждам баща. Усещам топлината на огъня. Уютно е в къщи. Жената се грижи за мен така, както се грижи за своите деца, но аз не се чувствам по същия начин като тях. Усещам, че съм чуждо дете, не принадлежа на това семейство.

 

Ю: Върни се още назад във времето, за да видим: Как се появява бебето в семейство на родители, които почиват? Какви са причините?

Н: Още преди бременността?

Ю: Каквото се даде, което е важно.

Н: Виждам бременната жена – спокойна е, не е неочаквана бременност, но не виждам мъжа. Не изглежда като бедна жена. Може би той е търговец, пътува и през повечето време тя е сама.

Ю: Бебето как се чувства?

Н: Добре е. Усеща, че майка му е спокойна, очаква завръщането на мъжа си, очаква да роди.

Ю: Нищо особено. Знаело ли се е, че след това ще починат?

Н: Не, епидемията е непредвидена, неочаквана, сварва ги неподготвени и когато идва, нищо не могат да направят.

Ю: У тях остава ли някакво чувство на вина, в душите им, когато почиват?

Н: Майката се надява само детето й да бъде добре, няма сили, нищо не може да направи. Изгубили са всичко, защото въпреки доброто материално състояние не са били способни да осигурят живот. По-скоро е разочарование (това остава в майката), че въпреки благополучието, материално…

Ю: Това все още действа ли?

Н: Да.

Ю: Нека майката да заеме образ, ако е удачно… Позната ли ти е от този живот?

Н: Трудно ми е.

Ю: Добре. Оставяме го това. Какво е добре да направим: Нещо да им кажеш? Свещеникът да им каже нещо? Или просто наблюдаваме и толкова?

Н: Наблюдаваме.

 

Ю: Добре. Издигни се мислено нагоре и мислено прегледай този живот. Какво видяхме досега? Видяхме бременността, бебето, момчето, вземат го, става свещеник, катедралата, Арката. Искам да ми кажеш коя е най-важната случка от този минал живот, свързана с настоящия ти?

Н: Вътре в църквата. Има нещо в книгите, което остава неразбрано. И дали заради него си заслужава човек да се лиши от обикновения живот, който селяните водят? Заради тая мъдрост, която е в тия книги, всъщност дали си заслужава?

Ю: Има ли такова нещо?

Н: Има, да.

Ю: Кое е то?

Н: Че има нещо отвъд началото и края на живота, човешкия. В тия книги има скрито знание, портал към това знание, водеща нишка, която свързва животите. До това познание селяните не се докосват никога и това ги ограничава.

Ю: В ония години могло ли е да бъде другояче?

Н: Няма как Свещеника да им го разкаже, той е посветил целия си живот на това знание. Самите те и не искат. Те нямат потребност той да им разкаже, те самите не го търсят. За тях е важно да разрешат техните житейски проблеми, за да се чувстват добре и за да са щастливи. Той сякаш не се чувства щастлив нито в църквата, нито извън нея.

Ю: Т.е. липсва му семейство?

Н: Не може да събере двете неща, не може да намери… Трябва да се лиши от познанието, за да заживее като другите, т.е. трябва да направи избор – или едното или другото. Избора е… Не разбира защо трябва да избира. Не може ли едното да не изключва другото?

Ю: Всъщност това му поражда вътрешен конфликт?

Н: Да.

 

Ю: Добре. Пренеси се малко напред във времето в живота на този Свещеник. Да видим важна случка от неговия живот.

Н: На 40 е. Сега хората го възприемат по друг начин. Има по-зрял вид. Знае много повече за живота, по-лесно му е да общува с хората. Tе по-лесно му се доверяват, малко по-спокоен е. Разкрил е много тайни. Разбрал е, че още много тайни тепърва му предстоят. Студено му е в тази катедрала, липсва му огнището от онова приемно семейство. Той самият знае, че няма как да създаде собствено семейство и да създаде този домашен уют, знае, че това е бреме, което трябва да носи.

 

Ю: Нека да го видим и в края на живота му.

Н: Събрали са се около него, има много хора, свещеници и негови ученици, с почит и уважение. На преклонна възраст е, успял е да предаде знанието си на следващите след него. Цялото паство също се готви да го изпрати.

Ю: Той как се чувства?

Н: Усеща, че оставя голямо наследство. Усеща, че е помогнал на много хора. Това му носи голямо удовлетворение. Чувства се така, сякаш е изпълнил дълга си, мисията си, но се чувства като човек, сякаш е като човек не успял да реализира нещо и сякаш не е успял да го сподели с никой през целия си живот.

Ю: Какво не е успял да реализира?

Н: Този домашен уют, тази топлина.

Ю: Какво е пренесено в настоящия ти живот от този минал живот?

Н: Студа, самотата, лишенията.

Ю: С каква цел са пренесени?

Н: Трябва да изпълня мисията си и да извървя пътя си – цялото това познание, което е натрупано, трябва да бъде предадено на следващите, които са готови да го приемат, защото не трябва да бъде изгубено.

Ю: А това усещане за домашен уют – трябва ли да съществува в настоящия ти живот или отново да остане като копнеж?

Н: Не е сигурно.

 

Ю: Това беше пътя по светлата половина на Арката. Има ли още нещо, което трябва да ни се предаде, питаме Водача?

Н: Важно е да се предаде мъдростта напред, да бъде съхранена.

Ю: Николай как може да я предаде в неговото ежедневие сега?

Н: Книгите са добре познати.

Ю: Той писал ли е книги досега?

Н: Да, но не винаги е завършвало добре. Не винаги е бил съгласен с написаното в книгите и това е имало последствия.

Ю: Какви?

Н: Неприятни, болезнени.

Ю: Дошъл ли е момента да бъдат излекувани тези спомени или той просто трябва да ги има предвид и да си ги преодолее?

Н: Трябва да излязат на повърхността.

 

Ю: Готов ли си? Днес ли?

Н: Да, нека да тръгнем по тая пътека. Може би това е тъмната страна на Арката.

Ю: Така ли? Добре. Застани пред Арката. Тъмната страна ли е?

Н: Да.

Ю: Когато си готов може да преминеш.

Н: Движа се напред и стената е влажна, лепкава, студена.

Ю: Водача с теб ли е?

Н: Сам се чувствам. Може би е важно да мина сам.

Ю: Да, и на мен ми се е случвало през тъмни пространства да е важно да мина сама.

Н: Хлъзгаво е навсякъде, и пода е хлъзгав. Все пак се придвижвам напред, трябва да стигна някъде. Тъмно е. Трябва да напипам пътя напред.

Ю: Какво може да ти помогне в тази тъмнина, за да се ориентираш?

Н: Някаква свещ.

Ю: Имаш ли?

Н: Да. Така е по-лесно като имам свещ.

Ю: Кой ти даде свещта?

Н: Носех си я. В някаква гробница съм, подземие. Там има много скелети, много мъртви хора и символи има по стените. Като в ония гробници под градовете, тунели, безкрайни коридори, лабиринт, от който човек може никога да не излезе. Трудно е да се ориентирам накъде трябва да вървя.

Ю: Какво може да ти помогне да се ориентираш?

Н: Някакъв лист, пергамент, знаци.

Ю: Кой ти ги даде?

Н: Листа беше в мене, знаците са по стените. Трябва да ги разчета правилно, защото ако не ги разчета, няма да мога да изляза. Изпитание и наказание е да съм в този лабиринт.

Ю: Причината?

Н: Не се подчинявам, не следвам канона. Твърде свободолюбив съм. Познат ми е свободния живот и отшелничеството не ми допада много, а и самите ограничения не ми харесват.

Ю: Кои ограничения?

Н: Църковните и каноническите. Смятам, че свещенослужителите трябва да са по-близо до хората, а не да са отчуждени от тях, ако наистина искат да им помагат. Няма я тая човешка връзка. Има назидание към хората, налагане на правила, но няма любов от свещениците към хората. Това не ми харесва и затова не съм съгласен. Само че сега трябва да си понеса последствията. Сам трябва да намеря пътя в тоя лабиринт, в това подземие.

Ю: Имало ли е конкретна случка, за да попаднеш в лабиринта? Важно ли е да я видим?

Н: Скарал съм се със старейшините, с по-висшите сановници. Опълчил съм се, което е недопустимо. Въпреки че и други хора от ордена не са съгласни, не се осмеляват да го произнесат на глас. Само аз си позволявам и бивам отлъчен. Знаят, че никой не излиза от тия подземия.

Ю: Просто те изпращат да си умреш там долу?

Н: Така да се науча.

Ю: И после какво се случва?

Н: Свещта догаря, а коридорите са безкрайни. Бунтувам се, но усещам, че няма да изляза от тук жив. Гневен съм, защото цялото ми познание е безполезно. Въпреки него няма изход, а не мога да се примиря, защото знам, че съм прав и защото знам, че позицията ми е правилна и не е справедливо това, което се случва. Не ме е страх от костите и мъртвите хора. Аз съм свикнал да гледам смъртта. По-скоро това разочарование от мен самия, че не съм намерил по-добър начин да постигна това, в което вярвам.

Ю: Възможно ли е това да е свързано с твоята висока самокритичност в настоящия ти живот?

Н: Да, аз изисквам много, за да не повтарям същите грешки.

…..

Н: Усещам двата живота като паралелни. Няма изход от този лабиринт.

Ю: Нека да го видим в края на живота му, ако има смисъл.

Н: Свещта догаря. Чува плъховете. Те знаят, че им предстои пиршество. Разгневен е и на Бог, че е допуснал да се случат така нещата, че въпреки, че е следвал сърцето си, е бил наказан, въпреки любовта си към хората.

 

Ю: Ако този Свещеник имаше послание към теб в момента, то как би звучало?

Н: Аз живея в сърцата на хората, не е важно какво мислят свещениците и не е важно, че съм умрял в подземието, сред плъхове и скелети. Това, което съм, начина по който са се почувствали хората, които са контактували с мен, е останал в тях. Нищо, че една шепа хора, макар и призвани да бъдат водачи, не са го разбрали или са се опитали да го подтиснат. То не е изгубено и уюта, който на мен ми е липсвал, аз съм помогнал на хората да го създадат в техния живот. Той също не е изгубен. Всъщност нищо не се губи. Да, аз съм умрял в този живот, защото съм смятал, че точно по определен начин трябва да предам познанието си, но всъщност аз съм предал по-важно познание, но не съм разбрал, че го правя. И то не е било в книгите, и в свещенодействието, и в каноните. Било е в усещането, само че съм бил сляп за него. Хората са го усещали, аз не съм го разбирал.

Ю: Сега разбираш ли го?

Н: Да, сега го разбирам.

 

Ю: Благодари на Свещеника. Искам да те помоля мислено да се издигнеш нагоре, да видиш паралелно двата живота. Да помолим и Водача да се появи и да попитаме: Каква е причината да се покажат тези два живота? Ако може да се направи кратичко обобщение, паралел. Какво е важното всъщност от двата живота?

Н: Важното – знанието. Няма нужда да се доказвам пред хора, които не могат да го разберат. Има по-важно висше познание, което не е в книгите, в правилата и в каноните, но има хора, които не могат да го разберат. Просто не им е достъпно и няма смисъл да си хабя енергията и усилията да им го доказвам или да им го показвам. Ония, за които е предназначено това познание, те дори и да не го разбират с умовете си, го чувстват със сърцата си и не бива да се страхувам, че ще го изгубя; че когато аз не съм тук, то ще се изгуби заедно с мене; че има начин да го предам без да го обяснявам.

Ю: Кои са начините?

Н: Да присъствам, да съм доверен приятел, слушател. Достатъчно е другите да чувстват спокойствие и доверие когато са с мен и дори и да не го осъзнават, то със сигурност ще повлияе на живота им.

 

Ю: А по отношение на жените? Примерно, как може да се постигне баланса в една връзка с жена?

Н: От тези животи е трудно да се намери баланса, защото тези животи са свързани с много лишения и ограничения.

Ю: Тези животи всъщност са свързани с професионалната реализация, така ли? Или само със знанието?

Н: Да, все пак на мен ми е дадено и съм насочен да се развивам в тази посока, защото по някакъв начин ми приляга. Не съм станал лекар, защото лекаря по друг начин общува с хората, въпреки че и двамата, и свещеника, и лекаря са ерудирани.

Ю: Добре. Водача иска ли да каже нещо друго във връзка с миналите животи?

Н: Че са възможни варианти. Това е, нямам обяснение.

 

Следват въпроси от личен характер, които не споделям.

……………………………………………………………………………………

Ю: Искам мислено да се издигнеш нагоре… Водачите искат ли още нещо да кажат, да покажат?

Н: Дръж посоката.

Ю: Ако имаше най-важно послание от днешното преживяване, то как би звучало?

Н: Нищо не е изгубено.

Следва връщане…

 

Снимка: Интернет

Leave a Reply

Close Menu