Имат право на това

Имало едно време Цар – богат, щастлив, справедлив. В царството царели ред и благополучие. Били мирни и щастливи дни. Царят редовно оглеждал нивите, разговарял с посевите, надзиравал хората. Знаейки за неговата загриженост и закрила, поданиците били спокойни. Всеки вършел работата си спокойно и уверено, че именно това е неговото място.
Но един ден 🙂 , също като в Света на сънищата, през Царството преминал пътник – успял, щастлив, засмян. Той бил като ония странни хора, които обикалят света, за да го изучат. И останал изненадан от реда и хармонията, които царяли. Наоколо виждал само усмихнати и уверени в себе си хора.
Но нещо все пак не било наред. А било необяснимо. В очите на хората липсвал оня блясък, оня заряд, който те кара да се чувстваш жив, уникално жив. Всичко било еднакво подредено, еднакво подсигурено. Минало и бъдеще се сливали в едно.
Почесал се по главата пътникът, поогледал се и рекъл:
– Мили мои, това вашто не е живот.
Стреснали се хората и го погледнали озадачено:
– А какво е?
– Не знам. Но вие не изглеждате като живи. Всички сте твърде еднакви, твърде преподредени, твърде уредени. Нищо не ви вълнува.
– Защо да ни вълнува? Вършим си работата и толкова.
– И това ви устройва?
– Напълно.
– Хм, странно. А мен – не. Затова и обикалям света – за да се слея с него. Всяко място е различно. Това тук – също. А на вас ви харесва еднаквостта и повторяемостта. Интересно, какъв е вашия свят? Какъв е вашия занаят?
– Нашия занаят е следния – ставаме сутрин рано, по първи петли, ядем, работим, спим. Това е. Понякога гледаме и телевизия.
– Друго?
– Друго не.
– Разходка с децата?
– Не.
– Игра на открито?
– Не.
– И не ви липсва?
– Не.
Умълчал се странника, унесъл се в тишината на собствените си мисли и засънувал. Видял свят чуден, свят омаен. Видял птички, бликаща вода, видял Слънцето. И заговорил: “Какви са тия хора, какви са тия обичаи? Защо са живи?”.
Слънцето се усмихнало и отвърнало:
– Не са живи. Отдавна не са, но са го забравили.
– Мога ли да им помогна?
– Защо да им помагаш? Те молят ли те за това? Искат ли?
– Не.
– Тогава?
– Но те пропускат най-важното от живота! Пропускат усмивките на своите деца, птичия глъч, палещите лъчи на Слънцето! Пропускат самия живот!
– Но това е техния живот. Те имат право на това – рекло Слънцето и се скрило зад най-прекрасния бял облак, същетвуващ на света.
– Да, това е мили хора. Вие имате право на това. Бъдете благословени! Бъдете щастливи! – рекъл пътникът и отминал.