Цар Иван

Цар Иван

Живял е Принц прекрасен. Не знаел за това. Мислел е горкия, че селянин е прост. Свойта сила криел, дори и той не я съзирал.

И в ден един девойка се явила – прекрасна, горда и напета.

– Защо си тук дошла? – рекъл Принца скромен.

– Рекох да те видя, че ми домъчня.

– ??? Не разбирам! Аз не те познавам!

– Но аз добре те зная. Познавам те отдавна.

– От къде? – учуден Принца бил.

– Дълго е да ти разкажа. Някога, когато бяхме малки, с тебе си играхме на оназ поляна, там отсреща. После аз заминах, но спомена остана. Та, дойдох за тебе, с мене да те отведа в Царските палати.

Аз? При Царя!?

– Там е твоето място. Като беше малък тук те скриха, за да не си в беда, като много други от Царските деца.

– Но аз си имам майка, и баща си имам! – Принца леко се отдръпнал.

– Те само те отглеждат. И знаят за това – знаят, че днес съм тук. Много те обичат, но знаят, че този ден дойде – да те отведа. – уверено девойката рекла.

– Но аз не искам! Тук съм си добре!

– Не може. Царски син си ти и имаш дълг. Царя днес умря. Ти го наследяваш.

– Аз? Ох, каква беда! Да не е шега?

– Не, не е. Ти отдавна си подготвен, просто поста заеми. Аз ще ти помагам.

– Ти?…

Принца се предал. Приседнал в свойта изненада. Леко се унесъл… И си спомнил Царските палати… В спомен се пренесъл… Спомнил си за майчината си милувка, и за Царя свой баща се сетил. Споменът е оживял, като ярък сън е бил, а уж забравен бил… Събудил се и вече знаел. Усмихнат се изправил Принца, косата си оправил, с поглед нов е бил. И рекъл:

– Как се казваш?

– Агнес е мойто име. А ти ще бъдеш Цар Иван.

– Иван? Кирил аз се казвам.

– Иван е твойто име. Кирил беше ти до днес.

– Кога ще тръгваме?

– Още днес.

Сбогувал се Иван със свойто старо име и с досегашния живот. Оставил всичко, което имал – родителите свои (или които мислел за такива), къщичката скромна и зелените поля. Всичко тук оставил – мило, родно, свидно му било. И тръгнал с горда стъпка, уверен в свойта правота. Своя дълг поел е. Вървял към Царските палати и вътрешно е знаел, че в ден един отново ще се върне, в своя свиден дом; че майка си отново ще прегърне, сълзите ще избърши и ще каже: “Аз съм твоя син. Благодаря, че ме отгледа.” Цвете щял да й даде и своята подкрепа. Тази мисъл му давала крила и силата да продължи по неясния си път, макар и със тъга.

Дошъл Иван в Царските палати. По странен начин познато му било всичко там – и хора, и порядки. Някак предусещал, знаел е какво и как да прави, как да разговаря, как да се държи.

– Вродено ми е, зная – казал на Агнес.

– Обучен си – от времето, епохата, в която си живял. Голяма е заслугата на твоите майка и баща – както родните, така и тези, които ти прие за свои майка и баща. Знам, че си готов поста да заемеш. Държавата ще оглавиш, добър ще си в това.

Замислен станал Цар Иван: “Хм, странно! До скоро Кирил бях, на село си играех и нищичко не подозирах. Каква е таз игра, играта на ума? Как така се получава, че днес съм Цар Иван и знам какво да правя? Как?”

Видяла го Агнес. Разбрала какво се случва. Седнала до него и рекла:

– Слушай Цар Иван, не го мисли. Това не можем ний да разберем. Не знаем. Нещо свише е това, но то не е за мен и теб. Просто поста заеми и работата си свърши. Ако дойде ден, в който да ни стане ясно – добре, ако не… пак добре. Важно е живота да си изживял, опита да си натрупал и пред сетния си дъх спокоен да си кажеш: “Всичко изживях. Мога да си тръгна днес от тук.” и кротко да издъхнеш.

Погледнал Цар Иван Агнес – красива е била, с пленителна коса. И така разбрал, че негова жена ще стане тя. Спокоен вече бил. Станал и за коронацията се приготвил – да стане Цар Иван.

Leave a Reply

Close Menu