В тълковния речник е написано, че думата
Благополучие означава спокоен, щастлив живот в материална осигуреност.
Това е, към което всички се стремим.
Доколко успяваме и защо?
Живеем в интересни времена, времена на научен прогрес, на висока материална обезпеченост и същевременно на голямо объркване. Част от родителите нямат връзка с децата си, тъй като са заети да осигуряват многото материални блага, от които се нуждае съвременния човек. Семействата са разделени и не се създава нищо трайно. Същевременно има голяма група млади хора, които упорито демонстрират отказа си да живеят в този материален свят – те практически не работят, връщат се на село и на фона на цялото общество живеят мизерно. Общувала съм с хора и в двете групи – те са като от два различни полюса. Имат коренно противоположни интереси и същевременно не са щастливи. И в двете групи хората не са в хармония със себе си. Задават си въпроси. Едните относно парите – какво да направят, така че да имат още по-добре платена работа, още по-добре да се устроят? Другите сякаш са се оставили на течението, живеят ден за ден и когато им се родят децата, се връщат в града. Искат да са сред природата, често пътуват и живеят отвъд прага на бедността. Казват, че са добре, но очите им издават вътрешната им неяснота. Задавам си въпроса: Защо съвременния човек рядко се чувства щастлив? Живеем в едни от най-богатите и същевременно най-объркани времена. Отговорите са много, и могат да се намерят в най-различни посоки. Аз ще се спра само на някои от тях.
Ще започна с една мисъл на Ерих Фром от неговата книга Да имаш или да бъдеш: „Ние сме това, което изповядваме, а това, което изповядваме, мотивира нашето поведение.” Ерих Фром използва термина “религия”, като влага собствен смисъл в него. Под религия той разбира „система от възгледи и действия, подкрепяни от група хора, която предлага на индивида ориентация и обект на преклонение”, т.е. човек се нуждае от свои обекти на преклонение, даващи му макар и фалшива опора и сигурност. „Често пъти индивидът дори не осъзнава реалните обекти на своето преклонение и представя „официалните” си убеждения за своя истинска религия, макар да изповядва друга тайна религия. Ако един човек например се прекланя пред властта, а твърди, че изповядва любовта, тайната му религия е религията на властта, а неговата т.нар. официална религия, например християнството, е само идеология.”[1] Потребността от религия според Е.Фром се корени от една страна в това, че ние, хората сме биологичен вид и съгласно това имаме специфични физиологични и анатомични особености. От друга страна имаме и психологическа страна. За човека като такъв са характерни две особености. Едната се отнася до постоянно отслабващата обусловеност на поведението от инстинктите. Колкото на по-висок еволюционен етап се намира индивида, толкова по-слабо е обусловено поведението му от филогенетично програмираните инстинкти. Другата особеност е свързана с развитието на мозъка, по-специално на неокортекса. „Като се вземат предвид тези данни, човекът може да се определи като примат, появил се на онзи етап в хода на еволюцията, когато инстинктивната обусловеност е достигнала минимума, а развитието на мозъка – своя максимум. Съчетанието на минимална инстинктивна обусловеност с максимално развитие на мозъка не е характерно за животинския свят и от биологична гледна точка е напълно ново явление.”[1] Според мен това е в основата на проблемите на съвременния човек. Той е неспособен да действа под влияние на инстинктите и същевременно притежава разум, самосъзнание и въображение, далеч надхвърлящи хилядолетната история на човечеството. Получава се объркване, което е преходно. Човек постоянно си изгражда своя система за ориентация и обект на преклонение. Но тази система периодично се променя, тъй като сме все още в началото на прехода. Ползваме модерна техника, технологиите се развиват с бясно темпо и същевременно не можем да избягаме от връзката си с природата. Според мен, живеем във времена, в които човечеството се учи от една страна да създава своята среда, а от друга да се съобразява със законите на природата. Това е уникално и искрено се надявам, че ще съумеем да намерим баланса.
Но засега живеем в конфликт – конфликт със себе си, с близките си, с обществото, дори и със собствените ни представи за това, кое е добро и лошо. Участваме в конфликти и живеем с конфликти.
Накратко ще се спра и на теорията за конфликтите, описана в книгата на Красимир Марков “Конфликтология”. Според него практически няма човек, който в живота си да не е участвал в конфликт. Понякога ние сами ставаме инициатори на конфликта, друг път сме въвлечени неочакванo и против желанието си, а понякога обстоятелствата ни заставят да се включим в конфликт.
Конфликтът се ражда и подхранва както от реални, така и от въображаеми източници. Всички ние имаме илюзии и когато двама човека имат различни представи за едно и също нещо, то всеки от тях си мисли, че представата на другия е илюзорна или неправилна. Kонфликтът в общуването започва когато една от страните възприеме действията на другата като недружелюбни, агресивни или счита, че другата страна мисли неправилно и нелогично. При възникването на конфликтна ситуация се получава така, че всяка от страните има различна представа за ситуацията и тя не е обсъдена с другия. Всъщност нито една от страните не знае как другата страна си представя ситуацията и практически не се и опитва да го разбере. Ако двете страни на конфликта споделят своите представи за ситуацията и ги обсъдят разумно, той ще бъде туширан. Същевременно за възникването на един конфликт няма никакво значение дали ситуацията е такава, каквато е в действителност или е такава, каквато страните в конфликта я виждат. Американският социолог Уилям Томас формулира следния принцип: „Ако една ситуация се определя като реална, тя е реална по своите последствия“. Това означава, че ако някой си мисли, че е в конфликт с някого, то той накрая се оказва в конфликт с него, при което другата страна може дори и да не подозира, че е въвлечена в конфликт.
Всеки конфликт съществува заради това, че хората влагат енергия, за да го поддържат, т.е. отделят му време, сили, здраве, а понякога и целия си живот. Ако човек престане да се занимава с определен конфликт, то по същество ще го прекрати. Това обаче е невъзможно, когато в основата му се намират жизненоважни ценности.
Съществуват конфликти, в които хората изразходват много повече енергия, отколкото обекта на конфликта заслужава. Нажежават се страстите, макар че е могло изобщо да не се започва. И е логично да се зададе въпроса: Какво е това, което кара хората да раздухват конфликтите вместо да ги разрешават?
Според мен в основата на много от привидно външните конфликти стоят т.нар. вътрешни конфликти. Всеки човек в качеството си на личност сам произвежда и възпроизвежда конфликти в себе си. Целият живот на нормалния човек е един конфликт и то преди всичко вътрешен. За нормалния човек вътрешноличностното напрежение и противоречивост са не само естествени, но и необходими за усъвършенстването му като личност.[2]
Всеки човек е уникален и поради това си има свой комплекс от нагласи, потребности, интереси, мнения, идеи, въз основа на които възприема и оценява всичко случващо се около него. Когато човек си поставя непостижими или несъвместими една с друга цели може да възникне вътрешен конфликт. Те действат така, че едната създава у човек положително отношение към обекта и стремеж да се приближи към него, а другата действа противоположно. Това поражда напрежение и стремеж вътрешния конфликт да бъде разрешен, т.е. да се снеме напрежението. Но това не винаги е възможно, тъй като съществуват обективни и субективни фактори, благодарение на които хората се въвличат в конфликт.
Обективните фактори са реално съществуващите обстоятелства. Те са свързани с битовите условия и с някои съществени социалнопсихологически особености на личността, които тя реално има в даден момент и които не подлежат на изменения в кратки срокове. Към условията на бита, пораждащи конфликти, могат да се причислят социалното неравенство, различията в материалното положение, положение на личността в групата, в организацията в обществото, противоречия между голяма отговорност и недостатъчни права за нейната реализация в трудовата сфера, противоречия между изисквания относно сроковете и качеството за изпълнение на дадена дейност, лоши условия на труд, противоречия между две взаимоизключващи се задачи, между стремежа към самоутвърждаване и възможностите му за удовлетворяване на потребностите в рамките на организацията, противоречие предизвикано от несъвместимостта на социалните роли на личността, противоречия между стремежа към печалба и нравствените норми и много други.
Обективни фактори, свързани с особеностите на личността и способстващи за предизвикване на конфликт са образованието, нивото на квалификация, степента на интелектуално развитие, диапазона на способностите и други.
Живеем в условия на пазарни отношения и те в голяма степен влияят за възникването и развитието на вътрешноличностен конфликт. Според Карен Хорни се създават условия за съперничество и в такива условия личността се намира в конфликт със себе си. Той се базира на противоречието между съперничеството и успеха от една страна и човечността от друга, между свръх стимулирането на нашите потребности и фактическите препятствия за тяхното удовлетворяване, между желанието за свобода на човека и всички реални ограничения за това.
Ерих Фром също счита, че съвременното пазарно общество е болно, като за основна болест сочи всеобщата конкуренция и отчуждение. Отчуждението поразява вътрешната структура на личността, като в този процес човека се отчуждава дори от своята същност. Възниква конфликт между същността и съществуването на личността. Според Ерих Фром личността в системата на пазарните отношения и отчуждение се раздвоява. Тя се усеща на пазара едновременно като продавач и стока. Човек е загрижен преди всичко за това да не загуби способността си да се продава и едва след това мисли за собствения си живот и за собственото си щастие. Всичко това води до загуба на собствената независимост и на собствената идентичност на личността. Тази вътрешна конфликтност на личността от пазарното общество непрекъснато се поддържа и стимулира от социалната среда, приетите ценности и стандарти на пазарното общество, в които основното е да имаш, а не да бъдеш. Наличието на обективни фактори, предизвикващи сблъсък между жизненоважни потребности, интереси и цели прави конфликта неизбежен и той може да приеме различни форми. И се получава парадокса на фалшивото благополучие – човек много работи, за да е материално обезпечен и същевременно така желаното спокойствие все му убягва.
Успоредно с обективните фактори за въвличане в конфликт съществуват и субективни фактори. Те са стимули за конфликтни действия, предизвикани от вътрешния свят на човека, т.е. това са илюзорни или измислени обстоятелства. Хората често приемат изкривено ситуацията в която се намират. Във въображението им реалните обстоятелства приемат несъответстващ на действителността характер или пък си измислят обстоятелства, които в дадената ситуация не съществуват. Независимо от степента на съответствие на представата за ситуацията с действителността, тя се преживява като напълно реална и това е вътрешния свят на човека. Тази представа въздейства на функционирането на тялото и на психиката. Повлияват се здравето, емоциите, чувствата и др. Съгласно правилото на Томас, последствията от такива измислени обстоятелства са напълно реални и това е така. Затова е добре при наличие на конфликт човек да проверява доколко личните му преживявания съответстват на действителната ситуация. Това не винаги е лесно тъй като вътрешноличностния конфликт е неотменима част от човешкото съществуване и е тясно свързан с реакцията на личността към себе си и към околните. Всички ние преживяваме противоречиви мотиви, нагласи, емоции, които понякога стават неразрешими. Тогава ползваме психологически защити. Добре е да ги познаваме и да сме наясно с функциите, които те изпълняват. Ако конфликтите се задълбочават или продължават прекалено дълго може да потърсим помощта на психолог или психотерапевт.
Научното обяснение и изучаване на вътрешноличностния конфликт започва в края на XІXв. и се свързва преди всичко с името на Зигмунд Фройд. Той разкрива биопсихичния и биосоциалния характер на вътрешноличностния конфликт. Фройд доказва връзката между здравето и психиката. Доказва, че дори такива тежки симптоми като загуба на зрение, слух, тремори, парализи на тялото, гърчове и др. може да имат психичен характер, който е несъзнаван.
Формите на несъзнаваното могат да се систематизират в няколко самостоятелни групи:
1.Биологически, включващи инстинктите, влеченията, талантите, дарбите.
2.Инфантилен доезиков опит, включващ представите и спомените от периода на най-ранното детство, в който още няма езиково поведение.
3.Съноподобни явления, като сънища, бълнувания, видения, халюцинации, миражи, хипноза, медитация.
4.Емоционални състояния, включващи емоции, чувства, вяра.
5.Мотивационна сфера.
6.Проективно виждане, като интуиция, усет, предчувствие, предсказание, озарение, догадка.
7.Защитни механизми, например изтласкване, архетип, сублимация, религия, илюзии, фантазии.
8.Всекидневен опит, например случаите на забравяния, загубване или счупване на вещи, езикови грешки, нещастни случаи. [3]
В своите разработки Фройд разглежда човешкото съществуване като свързано с постоянно напрежение и преодоляване на противоречията между биологичните влечения и желанията на човека (преди всичко сексуални и агресивни) и от друга страна социално-културните норми. Нарича го конфликт между съзнаваното и несъзнаваното. Човек е в непрекъсната борба между стремежа за осъществяване на вътрешните си стремежи, желания и нагони и забраната на обществото да го направи. Това поражда вътрешно напрежение, което ако не бъде намалено, поражда вътрешен конфликт, който може да доведе до тежки болестни симптоми. Затова човек често прибягва до защитни механизми, включително и забравяне на неприятни спомени или такива, предизвикващи чувство на срам и/или вина, които го спасяват от неприятните емоции. Но тези спомени действат на подсъзнателно ниво и е възможно внезапно да се “отключат”, проявявайки се като физически симптоми поради неосъзнаваното желание на човека да си ги припомни. Следват години лечения, без никакъв ефект. Тъй като негативните емоции са пряко свързани с инстинктите, е възможно след време подтиснатата или дори забравена емоция буквално да експлодира в напълно неподходящ момент и да не може да бъде овладяна. Възможно е човек изобщо да не разбере какво се случва с него. Добре е хората да са запознати с ефектите на своите защитни механизми, за да търсят успоредно с медицинското лечение и услугите на квалифицирани за целта психотерапевти. Осъзнаването на всички тези изтласкани или забравени спомени отнема време. Понякога е нужно човек да промени възгледите си за света, които му пречат в ежедневието.
Фройд разработва собствена методика за работа, целяща човек да си спомни неприятната случка, тази, която е предизвикала чувство за унижение, срам, вина и да осъзнае, че всъщност нищо лошо не е направил, за да може да продължи нормалния си живот. Крайната цел на лечението е човек да премине от Принципа на удоволствието към Принципа на реалността. Това всъщност е и част от пътя, водещ от живот, изпълнен с конфликти към здраве и благополучие.
Според австрийския психолог и психиатър Виктор Франкъл „днес като цяло човекът е фрустриран вече не сексуално, а екзистенциално. Днес той страда не толкова от чувство за малоценност, отколкото от чувство за безсмислие. И това чувство за безсмислие обикновено се свързва с чувство за пустота, с един “екзистенциален вакуум”. Може да се докаже, че това чувство, че животът вече няма смисъл, завзема нови територии.”[4] Книгата “Теория и терапия на неврозите” е написана през 1975г. Считам, че описаните в нея тенденции са валидни и днес. В нея Виктор Франкъл пише, че за разлика от животното, човек не получава отговор от инстинктите и нагоните си какво трябва да прави. За разлика от предишни епохи, днес дори и традициите не му повеляват какво да прави. Не знаейки нито какво да прави, нито какво трябва да прави, той вече не знае и какво всъщност иска. Резултатът от всичко това е, че той или иска само това, което другите правят, т.е. живее в конформизъм, или пък обратното: той прави само това, което другите искат от него и това е тоталитаризъм. “Има и друго следствие на екзистенциалния вакуум и това е един специфичен невротизъм, а именно “ноогенната невроза”, която етиологически се обяснява с чувството за безсмислие, със съмнението в смисъла на живота и съответно с отчаянието, че такъв смисъл изобщо не съществува.”[4] Това безспорно е причина за вътрешен конфликт.
В книгата си Виктор Франкъл се позована на редица изследвания относно зачестилите през 70-те години на миналия век случаи на самоубийство, особено сред академичната младеж, наркомания, алкохолизъм и нарастващата младежка престъпност. Чрез научни изследвания във всички групи тогава се установява липсата на смисъл. Например Университетът в Айдахо подлага на подробно изследване 60студента, направили опит за самоубийство. Установява се, че в 85% от случаите за тях животът няма смисъл. Същвременно 93% от студентите, страдащи от чувство за безсмислие, са с отлично физическо здраве, активно са ангажирани в обществения живот, имат отлични постижения в следването си и добре се разбират със своите семействата.
В хода на работата си Виктор Франкъл стига до извода, че „всъщност смисъл изобщо не може да бъде даван, а най-малко може да го даде терапевтът – да даде смисъл на живота на пациента или да предложи на пациента такъв смисъл. Смисълът трябва да бъде намерен и всеки сам може да го намери за себе си. И тази работа се извършва от собствената съвест. В такъв смисъл ние нарекохме съвестта орган на смисъла. Следователно смисъл не може да бъде предписан; ние сме в състояние само да опишем това, което става с човека, когато тръгне да търси смисъл.”[4]
Виктор Франкъл установява, че смисъл може да се намери с извършване на добро дело или създаване на произведение, т.е. когато се подходи творчески. Също така и благодарение на преживяване на нещо или някого, тъй като за да преживееш някого в цялата му неповторимост и своеобразие, означава да го обичаш. Според него животът безусловно е смислен, той остава смислен – притежава смисъл и го съхранява – при всякакви условия и обстоятелства. Човекът знае, че даже тогава, дори тъкмо тогава, когато се сблъсква с един непреодолим факт, точно в справянето с тази трудна ситуация той утвърждава своето човешко битие и предлага свидетелство за това, на какво е способен човекът. Следователно от значение са позицията и нагласата, с които човек посреща неизбежните удари на съдбата. Да се бори и извоюва смисъл в живота, е съдено и позволено на човека до последния му дъх.
Теорията на Виктор Франкъл е много ценна с това, че тя е произлязла от неговия личен опит. Борейки се за собственото си оцеляване през годините, прекарани в нацистките концлагери, той установява, че оцеляват тези, които намират смисъл да живеят, дори и при такива нечовешки условия. Тогава неговия личен смисъл е бил довършването на започнатата му книга. Успоредно с това е помагал на хората около него, вкл. и на надзирателите. Това превъзмогване на себе си му дава основание да създаде своята Логотерапия и да помогне на много хора да се справят с вътрешните си конфликти.
Теорията за вътрешноличностния конфликт намира своето развитие и в разработките на представителите на хуманистичната психология. Карл Роджърс счита за фундаментален компонент в структурата на личността Аз-концепцията. Това е образът на собственото Аз, представата на личността за самата себе си, която се формира в процеса на взаимодействието на личността с околната среда. На основата на тази концепция протича саморегулацията на поведението на човека. Самата Аз-концепция често не съвпада с представата ни за идеалното Аз и това поражда вътрешноличностен конфликт, който може да доведе до тежки психични заболявания.
Ейбрахам Маслоу развива своя идея за вътрешноличностния конфликт, основана на неговата мотивационна структура на личността. Тя включва ред от пет йерархично организирани потребности: физиологични потребности; потребност от безопасност; потребност от любов; потребност от уважение; потребност от самоактуализация. Най-висшата потребност от самоактуализация се явява реализация на възможностите, способностите и таланта на човека. Тя присъства у повечето хора, но само у малко се реализира напълно. Този сблъсък между стремежа към самоактуализация и реалния резултат лежи в основата на вътрешноличностния конфликт.
От всичко това става ясно, че вътрешноличностният конфликт е нормално явление, присъщо на вътрешната структура на личността. Той е конструктивен когато влияе положително на структурата и динамиката на вътрешноличностните процеси и служи като източник на самоусъвършенстване и самоутвърждаване. Когато човек успее да се справи с вътрешноличностния си конфликт, последствията са изключително полезни и конструктивни. Например, човек мобилизира ресурсите на личността си за преодоляване на съществуващите препятствия пред нейното развитие, задълбочава самопознанието си и си изработва адекватна самооценка, закалява волята и укрепва психиката си. Преодоляването на конфликтите дава на човека усещане за пълноценен живот, подобрява се здравословното му състояние и се повишава усещането за благополучие и комфорт. Той е по пътя на своята самоактуализация.
Ако не успее да се справи, последствията могат да бъдат изключително неприятни и деструктивни. Вътрешноличностния конфликт има деструктивен характер, когато личността не може да намери изход от конфликтната ситуация и не е в състояние навреме и положително да разреши противоречията на вътрешната си структура.
Възможните отрицателни последствия от вътрешноличностния конфликт подробно са описани в книгата на Красимир Марков “Конфликтология”. Те могат да се отнасят до състоянието на самата личност, като прекратяване развитието на личността и начало на деградация; психична и физиологична дезорганизация; състояние на съмнение, тревожност, зависимост на човека от други хора и обстоятелства; депресия; поява на агресия или на покорност като защитни реакции; неувереност в собствените сили; чувство за непълноценност и несъпричастност; загуба на смисъла на живота.
Възможно е да се затрудни взаимодействието на личността с другите хора в групата, например личността неочаквано да се обособи от групата; да се повиши чувствителността й към критика; да критикува, обижда, да демонстрира превъзходство; да предприеме девиантно поведение; да обвинява другите или да се самообвинява без да има реален повод за това.
Като следствие от дълготрайно неразрешаване на вътрешноличностния конфликт човек изпада в стрес. Той може да се прояви на физиологично, психологично и поведенческо ниво. От своя страна стреса сам провокира по-нататъшно развитие на конфликта или поражда нови конфликти. Може да преживее и фрустрация. Това е психично състояние, предизвикано от непреодолими трудности, възникващи по пътя към достигането на целта или решаването на задачите. Съпровожда се от отрицателни емоции като гняв, раздразнение, чувство за вина. Колкото по-силен е вътрешноличностния конфликт, толкова по-голяма е дълбочината на фрустрацията.
Нерядко се стига и до невроза. В основата й е трудно разрешимо или неразрешимо противоречие между личността и значими за нея фактори на действителността. Тя се съпровожда с болезнени и тягостни преживявания на неуспехите, неудовлетворените потребности, непостижимите цели и т.н. Най-важната причина за неврозите е дълбокият вътрешноличностен конфликт, който човек не е в състояние да разреши положително и рационално. Това е най-високата степен в развитието на деструктивните последици от вътрешноличностния конфликт. Тя може да възникне на всяка възраст, включително и при децата. Има три форми на клинични неврози. Неврастенията се характеризира с повишена раздразнителност, плачливост, неустойчивост на емоциите и настроенията. За депресията са характерни липсата на тонус и мотивация, тъга, безпокойство, нарушения в съня и дори мисли за самоубийство. При истерията формите на проява са разнообразни и могат да бъдат маскирани като различни заболявания. Най-често се срещат двигателни разстройства, парализи, нарушения на координацията на движенията, разстройство на речта и други. Проявява се преди всичко при хора с висока внушаемост и самовнушаемост. Съществува и невроза на натрапчивите състояния. Освен с общо невротичните симтоми, тази невроза се характеризира с появяване на различни по съдържание натрапчивости, много често като фобии. Обикновено се проявява след тежки психотравми. С появата на невротичния конфликт и неврозите се появява и невротичната личност. Според К. Хорни при невротика всички конфликти се усилват до такава степен, че постигането на удовлетворително решение става невъзможно.
Както неколкократно споменах, да се избяга от вътрешноличностните конфликти е невъзможно. Те съществуват. Затова е необходимо да се научим да създаваме условия, предотвратяващи негативните им последствия или да ги разрешим.
Съществуват всеобщи начини за предотвратяването на конфликтите и те са свързани със социалната структура на обществото, наличието на гражданско общество и правова държава. Всеки вътрешноличностен конфликт е индивидуален и неговото разрешаване зависи от такива фактори на личността като възраст, пол, темперамент, характер, мотивация, социално положение и други. Универсални начини за разрешаване на вътрешноличностните конфликти, еднакво подходящи за всички хора и ситуации, не съществуват. Въпреки това могат да бъдат формулирани общи принципи и начини за разрешаване на вътрешноличностния конфликт и те могат да бъдат прилагани успоредно с отчитането на индивидуалната специфика. Такива са например адекватната оценка на ситуацията, осъзнаване на екзистенциалния смисъл на конфликта, изясняване на причината за конфликта, физическа активност, плач със сълзи, промяна на стила или условията на работа, актуализиране на нивото на претенции, прошка на другите и на себе си и др.
Има и начини за предотвратяване на вътрешноличностния конфликт, зависещи от самата личност. На първо място това е опознаването на самия себе си. Човек трябва да осъзнае какви ценности са жизнено важни за него и кои са второстепенни, за кои следва да се бори и кои може да пренебрегне. Себепознанието не е лесно, тъй като човек се намира в непрекъснато развитие и усъвършенстване. Добре е всеки да е наясно както с особеностите на своето поведение, така и със силните и слабите страни на своята личност. За целта е нужна адекватна самооценка, базирана както на жизнения опит, така и на целенасочена работа за себепознание. Важни са оптимистичната настройка и увереността в собствените способности за постигане на важните за човека цели. Нужни са и лични смислообразуващи и вдъхновяващи цели, тъй като без тях човек попада в екзистенциален вакуум, губи смисъла на живота като цяло и може да попадне в капана на продължителния вътрешноличностен конфликт. Ако това се случи той е под голямо личностно напрежение и се стреми да го намали. Това може да стане чрез преодоляване на противоречията между различните елементи на вътрешната му структура и достигане на състояние на вътрешно равновесие и стабилност. Изучавайки себе си, човек има шанса да премине от живот, изпълнен с конфликти към живот, изпълнен със здраве и благополучие.
Общоприета е идеята, че ако искаме да повишим качеството на живота си, преди всичко трябва да признаем съществуването на конфликтите, да оценим тяхната важност, особено в кризисни периоди и да се заемем с тяхната профилактика. И един от пътищата за това е повишаването на конфликтната грамотност. Очертава се необходимостта от наличието на психолози-конфликтолози, които имайки необходимите теоретически и практически познания могат да помогнат на хората, както да действат ефективно в конфликтни ситуации, така и да не се страхуват от конфликта.
Част от преминаването от живот, изпълнен с конфликти към здраве и благополучие е изучаването на връзката между постоянно отслабващата обусловеност на поведението на човека от инстинктите му и развитието на мозъка, по-специално на неокортекса. Ще завърша с цитат от книгата на Ерих Фром „Да имаш или да бъдеш”: „Новата наука за човека трябва да предприеме фундаментални изследвания върху природата на човешките потребности, която е почти неизучена. Трябва да се определи кои потребности са потребности на нашия организъм и кои са резултат от развитието на културата; кои са следствие от развитието на индивида и кои са изкуствено създадени, провокирани от индустрията; кои „активизират” дейността на човека и кои го правят „пасивен”; кои са обусловени патологично и кои са плод на здравата психика.”
Използвана литература:
1.Фром, Е.(1996). Да имаш или да бъдеш.София:Кибеа
2.Марков,К.(2013).Конфликтология. Велико Търново: Издателски комплекс при НВУ”Васил Левски”
3.Николова,В.(2006).Матрицата на несъзнаваното.София:Проф.Петко Венедиктов
4.Франкъл,В.(1982). Теория и терапия на неврозите.Виена.
автор на статията: Юлияна Иванова
снимка: Интернет
